Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Две са всъщност основните отрицания, които включва моята дума безнравственик . Веднъж отричам онзи тип човек, който досега се приемаше за най-висш — добрия, благосклонния и благодетелния . От друга страна отричам един вид морал, станал господстващ като морал за себе си, декадентския , по-точно християнския морал. Позволете ми да посоча второто като решаващо — защото надценяването на доброто и доброжелателното като цяло за мен упадъчно , признак на слабост, несъвместимо с възходящия и утвърждаващ се живот: при утвърждаването отрицанието и унищожението са задължителни предпоставки. Сега нека се върнем при психологията на добрия човек. За да оценим стойността на един човек, трябва да пресметнем цената, необходима за неговото запазване — трябва да познаваме условията му на живот. Условието за съществуването на добрия е лъжата — казано иначе: на всяка цена да отказваш да видиш как е изградена реалността — а тя изобщо не е така създадена, че да предизвиква единствено нашите добродетелни инстинкти, а още по-малко желанието да се оставим вечно в добродушните ръце на късогледи доброжелатели. Непрекъснато да съзираш в затрудненията и бедствията упреци, които задължително трябва да се отстранят — за мен това е нелепост , това е нездраво, болестно, съдбовна глупост — почти каквото би било желанието за премахване на лошото време — примерно от състрадание към бедните. В големия обхват на цялото ужасите на реалността — изразени в афекти, страсти, воля за власт — са несравнимо по-необходими, отколкото малкото, дребното щастие, така наречената „доброта“; последната е обусловена само от лъже-инстинкти и трябва да бъдем винаги внимателни, когато претендира за мястото си. Ще имам удобен случай да докажа невероятно лошите последствия, които оптимизмът е нанесъл на историята, този изрод на homines optimi /Висшите хора/. Заратустра, който пръв откри, че да си оптимист е точно толкова упадъчно , колкото да си и песимист, ако не и по-лошо, казва: „Добрите хора никога не говорят истината. На фалш ви учат добрите — вие сте родени и прикрити в техните лъжи. Всичко е в основата си затруднено и изкривено от доброто“. За щастие светът не е изграден само върху инстинкти, улесняващи добродушното стадо в намирането на ограниченото щастие: нито върху изискването, щото заобикалящото ни да бъде „добро“, „благосклонно“ и „добродушно“; нито пък, както би желал г-н Херберт Спенсър — върху алтруизма — всичко това би означавало отнемане на великия характер на действителността, кастриране на човечеството и свеждането му до едно мизерно китайство. А точно това се опитаха… Именно това нарекоха морал… В този смисъл Заратустра посочва добрите хора или като „последни хора“, или като „началото на края“; той ги чувства като най-вредните хора , съществуващи за сметка на истината и бъдещето .

Добряците именно — те не могат да творят, те винаги са началото на края:

— те винаги разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те принасят в жертва на себе си бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко бъдеще!

Добряците — те винаги са били началото на края.

И каквато вреда да могат да донесат злите люде, вредата на най-добрите е най-вредната вреда ! /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 26. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Заратустра, първият психолог на доброто, е следователно приятел на злото. Ако един упадъчен тип човек се изкачи в ранга на висшия тип, то това би могло да се получи единствено за сметка на по-силния, на жизнеутвърждаващия. Ако стадото като цяло излъчва най-чисти добродетели, то човекът-изключение може да бъде окачествен като зъл. Ако лъжливостта на всяка цена се възползва от думата „истина“, то тогава същинската истина би трябвало да се открие под най-грозните имена. Тук Заратустра не се колебае — именно от познанието на „най-добрите“ е ужасен той, мислейки за човечеството — от тази негова противопоставяща им се воля са израснали крилете му, „които го носят към далечните бъднини“. — Той не крие, че неговият тип човек — един относително свръхчовешки тип — свръх именно по отношение на доброто , че добрите и справедливите биха нарекли неговия свръхчовек дявол …

О, вие, върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!