Фридрих Ницше - Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

С душата си сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята доброта! /„Тъй рече Заратустра“, II част, За човешкия ум. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Само тук и никъде другаде искам да поясня онова, което желае Заратустра: съчиненият от него човек е всъщност концепция за реалността такава, каквато е : а тя самата е достатъчно силна, не се е отчуждила от себе си, тя е самата тя, всичко ужасно и въпросително тя носи в себе си — едва чрез нея човек би станал човек…

Употребих за себе си думата безнравственик и в друг смисъл — като израз на самопочитание, на самоотличие — горд съм, че тази дума ме противопоставя на цялото човечество. Никой преди мен не е почувствал не е усетил християнския морал под себе си — за това е нужно да си превзел поразяващи висини, да притежаваш орлов поглед и нечувана психологическа дълбочина. Досега християнският морал бе храм за всички мислители — те бяха най-преданите му служители. Кой преди мен се е спускал в ония пещери, разнасящи зловонния отровен дъх на този идеал — светоотрицанието ? И кой изобщо е предполагал, че тези пещери съществуват ? И изобщо кой от философите преди мен бе истински психолог , а не неговата противоположност — „висш лъжец“, „идеалист“? Преди мен изобщо не е имало психология. Да бъдеш пръв тук — това може да е проклятие, но при всички случаи е съдба… Защото и първият бива презиран . Страх ме е, че се отвращавам от човечеството…

Разбрахте ли ме? Онова, което ме разграничава и ме държи настрана от останалото човечество, е фактът, че аз открих християнския морал. По тази причина се нуждаех от дума, която да означава предизвикателство. Да не съзреш своевременно тези неща — това за мен означава нечистоплътност, тежаща на съвестта на човечеството, а също и самозаблуждение, превърнало се в инстинкт; сякаш основната ти воля те насочва към това, да не виждаш нищо случило се — нито причинност, нито действителност — това наричам аз престъпно фалшифициране на психологията . Да не виждаш християнството — това е par exellance престъпление срещу живота … Хилядолетията, народите, първите, последните, философите и старите баби — въобще пет-шест мига от историята, аз съм седмият — всички са еднакво достойни за тази присъда. Досега християнинът беше „морално същество“ — един куриоз, нямащ равен на себе си — и като „морално същество“ — измамен, абсурден, толкова вреден сам за себе си , че дори и някой, който дълбоко презира човечеството, не би могъл и да мечтае за това. Християнският морал е най-злата форма на волята за измама, най-грозният храм на човечеството — онова човечество, което той сам погуби. В този смисъл ме ужасява не заблуждението „като заблуждение“, не и хилядолетното отсъствие на добра воля, възпитание, дистанция, смелост в областта на духа — по-скоро ме ужасява недостигът на естественост, на природа, отвратителният факт, че антиприродата е приета като морал, като закон — при това с висши почести; именно като категорически императив антиприродата продължава да тегне над човечеството! Да сгрешиш в такава степен — не като индивид, не дори и като народ, а като човечество !… Да поучаваш всички как да презират най-първичните жизнени инстинкти, да повалиш един дух, за да съсипеш тялото; да изнамериш нещо нечисто в главната предпоставка за живот — пола; да търсиш лошия и зъл принцип в най-дълбоката и съкровена необходимост за развитието — строгия егоизъм; да придадеш обратен смисъл на типичните признаци на упадък и на противоположността на инстинкта, т.е. да видиш по-висша ценност, даже ценността за себе си в отнемането на личностното от личността, в „любовта към ближния“!… Нима самото човечество е декадентско ? Винаги ли е било такова? Извън всякакво съмнение е, че дълго време са му били проповядвани само декадентски ценности, посочвани като висши. Моралът, лишен от индивидуалност, е par exellance упадъчен; изразът „аз пропадам“, преведен в императивна форма, означава: „Всички вие трябва да пропаднете!“ Този морал, единствено проповядван досега, моралът на обезличаването, издава волята за края, отрича живота в най-съкровените му глъбини. Остава възможността, че все пак се изражда не цялото човечество, а само онзи паразитен вид, духовникът , който чрез морала се самоопредели да посочва ценностите, които видя в християнския морал и средствата за власт… В този смисъл съм на мнение , че учителите, водачите на човечеството, изобщо теолозите като цяло, са били декаденти . Оттук и преоценката, превръщането на ценностите в жизнено враждебни, оттук — моралът… Дефиниция на морала — това е идиосинкразия на декадентството , което крие тайната мисъл да отмъсти на живота — при това го върши успешно. Аз смятам тази дефиниция за правилна.