Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

От една наивност — да търся у древните елини „добрата душа“, златната среда и разни съвършенства, да се възхищавам от „спокойното величие“, на „идеалните принципи“ и „висшата наивност“, — от тази „висша наивност“, една типично немска щуротия, ме спаси скритият у мен психолог. Аз виждах у тях най-силните им инстинкти, волята им за власт, виждах ги треперещи пред чудовищната сила на нагона, на влечението, виждах всички техни институции като родени и израснали от предпазливостта, да не допуснат сблъсък и експлозия на собствените си вътрешни сили. Чудовищното вътрешно напрежение се е разтоварвало в безогледна враждебност към всичко външно — отделните градове непрекъснато са били във война, за да не воюват помежду си самите граждани. Необходимо е било да бъдеш силен — близката опасност е заплашвала отвсякъде. Пищната жизненост, безогледната суровост и реализъм, безнравствеността, свойствени на елините, са били необходимост , а не натура — натурата е следствие, а не начало. А чрез празниците и изкуствата не искали нищо друго, освен да се чувстват отгоре, да излязат отгоре — това са средства за самовъзхвала, а понякога и за сплашване… Да съдиш за гърците по немски маниер, т.е. според техните философи, от филистерството на Сократовата школа да правиш извод какво е гръцко?… Философите са гръцките декаденти , те са движение против аристократичния и благороден вкус, против инстинкта за наслаждение, против гръцкия полис, против чистотата на расата, против авторитета на произхода. Добродетелите на Сократ са проповядвани, защото гърците ги били изгубили — възбудени, плашливи, непочтени и изобщо комедианти, имало премного основания да им бъде проповядван морал. Не че това би им помогнало, но високопарните думи и етюди така добре отиват на декадентите …

Аз бях първият, който, за да разбера все още богатия и пълнокръвен древен инстинкт, погледнах сериозно на чудния феномен Дионис; единственото ми обяснение за него е излишъкът на сила . Онзи, който изучава гърците, както най-задълбочения жив познавач на тяхната култура, Якоб Буркхард, ще го разбере. Към своя труд „Гръцката култура“ Буркхард добави по-късно един оригинален пасаж върху въпросния феномен. Ако искаме да видим противоположното, нека да погледнем почти смешното отсъствие на инстинкт у немските филолози, когато се до ближат до Дионис. Например известният Лобек, промъкнал се със забележителната сериозност на книжен плъх в света на онези тайнствени състояния и, за по-голяма научност, убеждавайки сам себе си в своята стигаща до отвращение лековатост — този Лобек изразходва огромна научна сила, за да ни убеди, че всъщност проблемът му е напълно чужд. В този смисъл духовниците сигурно са споделили някои немаловажни неща с участниците в подобни оргии, например това, че виното възбужда към удоволствия, че понякога човек може да живее само от плодове, че растенията цъфтят през пролетта, а през есента увяхват. Що се отнася до малко чуждото на нас богатство от символи и митове с оригинален произход, с каквито античният свят е буквално пренаселен, то и тук Лобек намира основание да повиши своята одухотвореност. „Гърците — твърди той — не са правили нищо друго, освен да се смеят, да подскачат, да се разхождат или понякога да ридаят. По-късно идвали други , които търсели някакво основание за тази фрапантност — и по този начин се създали многобройните обреди, празници и митове. От друга страна, са вярвали, че онова влечение към позата , което ги е завладявало в празниците, е било задължителен елемент от празненството и се е запазило като неотменима част от религиозната служба.“ Този брътвеж е достоен за презрение, дори и за миг никой не би могъл да приеме Лобек сериозно. Когато се докоснем до понятието „гръцко“, в смисъла, посочен от Винкелман и Гьоте, усещаме нещо съвсем различно, неразривно свързано с градивния елемент на Дионисовото изкуство — оргазмът. Не се съмнявам, че по отношение на гърците Гьоте е изключвал подобно нещо като възможност. Следователно Гьоте не е разбирал гърците. Защото едва в Дионисовите мистерии, в психологията на Дионисовото състояние се изразява основното в елинския инстинкт — неговата „воля за живот“. Какво е криел древният елин зад тази мистерия? Вечния живот, вечното връщане към живота, посвещаването миналото на бъдното, триумфалната победа на живота над смъртта и промяната, истинския живот като цялостно негово утвърждаване чрез мъжкото начало, чрез мистерията на пола. Зачеването, бременността и раждането са инспирирали висши, радостни чувства. В учението за мистерията болката се разглежда като лек, „родилните мъки“ освещават болката изобщо, а тя обуславя всичко растящо, всичко бъдещо, всичко, което ще ни надживее… За да съществува вечната наслада от създаването, за да може жизнената воля вечно да се самоутвърждава, трябва да съществува „вечната мъка на родилката“… Това означават Дионисовите слова — самият аз не познавам символика, по-висша от гръцката , от тази на Дионис. Тя съдържа най-дълбокия жизнен инстинкт, който прокарва пътя към собственото си бъдеще, към вечността — религиозно погледнато, пътят на живота и съзиданието са свещени … Едва християнството със своята прикрита омраза към самите жизнени корени създаде от пола нещо нечисто, то омърси началото, предпоставката на нашия живот…