Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на немски : няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз желая да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…

Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата.

Накрая няколко думи за един свят, когото търсих, където дирих опора и към когото вероятно съм намерил нов път и обяснение — древния свят . И тук вкусът ми за разлика от обикновения не е склонен да казва твърдо да , защото не обича да потвърждава, предпочита по-скоро да отрече, а още повече — да замълчи… Това се отнася както за култура, така и за книги, ландшафт, природни забележителности. Малко са античните книги, които харесвам, а най-общоизвестните не са между тях. Отношението и влечението ми към епиграмния стил се събудиха още при първия допир със Салустий. Няма да забравя учудването на моя уважаван учител Корсен, принуден да оцени блестящо най-слабия си ученик по латински — бях готов просто на един дъх. Навъсеност, строгост, възможно повече материал за основание, студена злоба срещу „красивите думи“, срещу „благосклонността“ — към тези неща се стремях. В мен се усеща, чак до Заратустра, една сериозна амбиция към римския стил , към онази непрекъснатост и плавност, толкова свойствена нему. Не по-различно бе и първото ми докосване до Хораций. До днес не съм усетил при друг поет онова артистично очарование, което ми дари една негова ода. Някои езици изобщо не могат да постигнат това съвършенство. Тази словесна мозайка, където всяка дума е звук, място, понятие и излива силата си във всички посоки и върху цялото, този минимум в обхвата и броя на знаците — всичко това е римско и, повярвайте, par exelance благородно. В сравнение с него цялата останала поезия е прекомерно популярна — просто обикновена бъбривост на чувствата…

Не бих казал, че съм дълбоко впечатлен от гърците. Да се изразя по-точно — гърците не могат да бъдат за нас онова, което са римляните. Не можем да се учим от гърците — техният тип ни е чужд, той е прекалено безформен, за да въздейства императивно и „класически“. Та кой ли би се учил на писане от грък? А бихме ли се научили изобщо да пишем без римляните?… Не бих се обърнал към Платон. По отношение на него съм безкрайно скептичен и никога не съм споделял възхищението на учения свят към неговата артистичност . Все пак най-рафинираните съдници на вкуса от древните са на моя страна. Струва ми се, че Платон смесва всички стилови форми и в този смисъл е първият декадент в стила — той носи у себе си нещо от циниците, ония, които измислиха satura Menippea34 34 Менипово пресищане. — Бел. прев. ; Преводачът допуска грешка: Ницше говори за менипова сатира — жанр в античната литература, съчетаващ философски разсъждения с остра пародийна сатира. — Бел. NomaD. . Че платоническият диалог, тази ужасно самодоволна и в същността си детинска диалектика, може да действа възбуждащо — за това не е необходимо да сме чели добрите французи, примерно Фонтенел. Платон е скучен. Освен това недоверието ми към него се задълбочава, намирам го толкова отдалечен от основните инстинкти на елините, толкова морализиран, че изглежда като прародител на християнството — та именно той е посочил понятието „добро“ като висше, затова бих нарекъл неговия феномен с грубото слово „висша измама“ или, ако е по-приятно за ухото, идеализъм, но нищо повече. Скъпо ни струва този атинянин, образован в египетска школа (или може би при евреите в Египет?)… Съдбовна се оказва по-късно за християнството онази Платонова двусмисленост, заслепението, наречено „идеал“, подвело дори благородните натури на древността в объркването си да стъпят на моста , водещ към „кръста“… Та колко „платонизъм“ се съдържа в понятието „църква“, в строежа, в системата, в практиката на църквата… Почивката, лечението и спасението от всички форми на платонизма е за мен Тукидид . Той, а може би и Князът на Макиавели са ми дълбоко сродни — именно с необусловената си, независима воля, с незаблудената вяра, виждаща разума в реалността , а не „разума в себе си“, още по-малко в „морала“… Никой не известява толкова задълбочено за жестокото разкрасяване на достойнствата, превърнало се за гърците в идеал, съпътстващ живота и класически образования младеж като награда за гимназиалната дресура, както Тукидид. Много редове трябва да се прочетат, за да се усети скритата мисъл, която той е вложил — малко писатели така умело си служат с подтекста. При него културата на софистиката — искам да кажа реалистичната култура — намира своя най-завършен израз: удивително течение сред бушуващите морални и идеални заблуди на Сократовата школа. Гръцката философия е упадък на гръцките инстинкти, а Тукидид е последната проява на силната, строгата и сурова действителност, засегнала в инстинкта на старите елини. Да бъдеш силен пред реалността — тук е разликата между Тукидид и Платон: последният се страхува от реалността и следователно избягва при идеала; Тукидид се чувства силен и следователно владее нещата със сила…