Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Ти ни внушаваш, че си кидеко ли? — попита момичето. — Ние не можем да ти помогнем, но защо не попитаме Азман? Виждам на монитора, че е тръгнал насам и след малко ще бъде тук.

— Посветени Азман! — обърна се тя към него, като се поколеба дали обръщението е подходящо.

Той не възрази, а ги изгледа с отсъстващо изражение.

— Моля ви, погледнете насам към Кокорл! Виждате ли нещо особено в него, освен че е джорх, както сигурно вече сте забелязали.

— Джорхът Кокорл е създал траен сугестивен фантом на нещо, което той не е — меко каза Азман. — Би имало ефект при по-ниско ниво на възприятия.

— Е, това поне е нещо! — изпъчи се Кокорл.

— Само ми се струва, че крайниците на фантома са по-дебели и тежки от тези на първообраза, костните израстъци на главата са несъразмерни и раздвоеният език някак си нарушава хармонията — допълни ведът и изгубил интерес, излезе.

— Рогата и краката добре, не са толкова важни и ще ги оправя, но с езика съм допуснал непростима грешка — измърмори джорхът. — Така е, като не получавам никаква помощ от вас и не мога да разбера как изглеждам.

— Ще бъдеш чудесно кидеко — увери го тя. — Не виждам точно какво, но вярвам в теб.

— Благодаря — развесели се Кокорл. — На мен транслатор не ми е нужен, справям се добре с езика им.

— За предпочитане е да не говориш с тях мислено, още по-малко пък гласно. Ограничи се със скимтене, мучене, писукане или каквито там звуци издава истинското кидеко — пресече радостта му Синд. — Говорещото животно би могло да разруши грижливо изградената от теб представа и да им нанесе психически травми. Не знам какво правиш в мозъците им, но допускам и такава възможност като страничен ефект.

— Наистина я има — изсъска джорхът с ококорени от неприятната изненада очи. — Значи аз съм осъден на мълчание в целия диапазон на общуването! За това не помислих.

— Ще общуваш с мен, когато наблизо няма никой — успокои го Синд.

— Голямо разнообразие, няма що! — изфуча Кокорл.

Посещението им при племето на Ичияси трая кратко и премина незадоволително. Кхаримату се беше прибрал в колибата си да почива и никой не пожела да го безпокои, за да види събрата си с кидекото. Настойчивостта щеше да предизвика съмнения и може би раздразнение, така че Синд се отказа. Туземците приеха версията му с доверие, присъщо на такива деца на природата, и се отнасяха към него внимателно и любезно, но без страхопочитанието, проявявано към Кхаримату Първи. Той имаше чувството, че не са съвсем убедени и зад привидното си безгрижие го наблюдават внимателно. Това, че го нарекоха Мату — просто „Чужденецът“, — подкрепи подозрението, че доказателствата за неговия небесен произход някъде куцат, въпреки скафандъра. Може би липсата на шлема предизвикваше резервите им, независимо от безспорната прилика на лицевия му и телесен строеж с тези на Кхаримату. Кокорл беше зает с кидекското си битие и немееше прилежно, така че нямаше с кого да обсъди положението.

Ичияси го покани да остане в Лагахранг като техен гост, но не настоя, когато чу желанието му да се върне през нощта в „небесната лодка“. На въпросите къде се намира тя и не би ли могъл да я докара в селището, Синд отговори неопределено и учтиво отклони предложението. Бяха скрили катера между хълмовете на изток, където жителите на Лагахранг не ходеха и беше безлюдно. Като обеща да ги посети на другия ден, Синд подпита предпазливо за „лодката“ на Кхаримату. Отговорът беше многословен и по-уклончив даже от неговия. Дипломацията изчерпа възможностите си, така че трябваше да си ходят. Единствен Шигацу-Наи не промълви и дума, но тежкият му, неприязнен поглед се стрелваше от време на време към него.

Синд не обичаше да остава с празни ръце и за миг се изкуши да убеди джорха да приложи способностите си и да влязат направо при Кхаримату, но се удържа да не го направи. Раздели се с туземците любезно, изкачи пеш стръмната пътечка по хълма, а Кокорл топуркаше усърдно до него, докато се скриха от очите на изпращачите. Тарасу беше наблюдавала действията им и ги очакваше с нетърпение.

— Нека ти разкажа аз! — извика възторжено джорхът, когато се върнаха в кораба. — Направо е мъчение да мълчиш принудително.

Синд не се възпротиви, защото той му беше досадил с непрестанното си дърдорене след раздялата им с туземците и копнееше за малко спокойствие.

— Стояхме толкова дълго, че вече се изнервих — започна Кокорл.

— По туземните стандарти, където никой не бърза, шестчасова визита е само наминаване — не се сдържа и го поправи Синд.