Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— После ще се занимаваме с Кхаримату, а сега да потърсим там — Кокорл скочи към пулта.

Сондата започна да обикаля материка в разширяващи се кръгове над водната повърхност. Пресяваха получената информация до късно през нощта и ги обхвана униние.

— Безсмислено е — каза накрая Синд. — Знаем със сигурност, че е бил със скафандър и може да не е използвал катер, защото не намерихме такъв. Сигурно е взел допълнителните маневрени устройства за придвижване във вода, но според компютърния анализ достигаме границите на възможния район на приземяване. Ако беше плувал от толкова далече, щеше да му свърши енергията и да се удави, преди да стигне до брега.

— Трябва да попитаме самия него какво е станало и да се опитаме да го излекуваме — Тарасу прикри прозявката си.

— Или да се възползваме от телепатията ти — Синд погледна джорха.

— В разума му цари мрак, с откъслечни проблясъци от спомени — каза след малко Кокорл. — Ще се наложи да посетим селището, имам вече някои планове по този въпрос.

— Какво предлагаш?

— Да го вземем тук и докато го лекувате, аз да сглобя каквото е останало от паметта му.

— Не може да се появим и просто да го приберем, без да употребим сила. Трябва да подходим дипломатично.

— Точно това мисля, ще отидем утре към обяд, след като се подготвим и туземците се събудят. Подробностите от плана ще ви кажа сутринта, сега е късно да ги уточняваме.

Уточняването отне доста време, защото Тарасу не беше склонна да остане в „Хаврия“ да чака завръщането им и се наложи Синд да употреби най-авторитетния си тон. Решиха да отлетят близо до селището с катера, да го скрият зад гористите възвишения и да влязат в Лагахранг пеш. Щяха да вървят по брега на океана, за да избягнат всякакви ненадейни контакти с бойците на Шортак или Варан.

— Не можем да минем за духове, нито пък имам желание да се правя на Бога Муо — каза Синд, — затова ще бъдем „чужденци от небето“. Има само един малък проблем около теб Кокорл — външността ти. Тя изобщо не може да се вмести в представите им и като че ли трябва Тарасу да ме придружи.

— Не ви казах главното, което съм намислил — възрази джорхът. — Аз ще бъда домашно животно.

— Ще си доста необичаен и страшен питомник, не намираш ли? — изгледа го критично Тарасу. — Хищните харости ще се сторят безобидни на туземците, ако преди това те видят развълнуван.

— Забравяш, че те ще ме възприемат в такъв вид, какъвто пожелая — каза Кокорл с достойнство. — За разлика от някои субекти, не съм принуден да се представям непрекъснато в оригиналния си образ, който при вас и без това не е кой знае какво.

— Предпочитам спорът ви да не се изражда в дребнави заяждания — намеси се Синд. — И как точно би искал да изглеждаш?

— Има един вид животни, които се ползват със симпатии и не служат за нищо полезно, привързват се лесно и децата много ги обичат. Няколко екземпляра, донесени от ловците, се отглеждат в Лагахранг и се радват на усърдни грижи, защото са нежни, капризни и податливи на безброй заболявания.

— Да не е това, което наричат кидеко? — попита Синд. — С малки рогца и красива фина муцунка?

— Същото — каза джорхът. — Ще водиш едно кидеко с високо ценения тук ръждивокафяв цвят на козината и жизнерадостен, топъл поглед.

— Не се съмнявам, че ще докараш цвета, но ще имаш трудности с миловидната муцунка — ехидно отбеляза момичето.

— Не бих казал — джорхът се отдръпна в отдалечения край на кабината. — Виж, ако трябваше да се получи нещо силно сплескано отпред, с тънка и бледа кожа, със стърчаща тревоподобна растителност около главата, тогава наистина бих се затруднил.

— Всеки си има своя красота — сви рамене Тарасу. — Извинявай, но се чувствам неприятно, че няма да дойда с вас и си изливам настроението върху теб.

— Няма нищо, разбирам те — великодушно каза Кокорл. — Погледни ме сега и кажи дали ме одобряваш.

— Какво по-точно? — попита момичето.

— Как какво? Синд, ти как мислиш, добре ли е? — обърна се Кокорл с надежда към него.

Синд точно приключваше огледа на портативния лингвотранслатор, който възнамеряваше да носи закрепен на ухото си, и погледна бегло към тях.

— Разбира се, планът ти е добър. Те са виждали вече скафандър и аз ще бъда с него, но без шлем.

— Не планът! — изсвистя Кокорл. — Как изглеждам аз?

— Както обикновено. Защо, зле ли се чувстваш?

— Положих максимални усилия, но забравих, че не ви въздействам — съкрушено въздъхна джорхът. — Няма кой да прецени дали съм постигнал нещо.