Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— А сега?

— Сега имаш избор. Ти свърши достатъчно и ако пожелаеш, може да си отидеш, не от Каскот, а от Сабха. Ще се върнеш на Хонстел и ще изживееш нормалния си живот там, така както искаш. Ще забравиш всичко случило се и ще останеш обикновено човешко същество.

— Не искам да загубя Силата, да забравя всичко и да изоставя останалите.

— Те ще се справят и без теб. Виж сама какво ще стане.

Тарасу видя и замълча. Е, тази причина отпадна, тя не беше истинската.

— Не мога да се върна към предишното си съществуване, след всичко което преживях — призна си Тарасу. — Силата, която имах, е нещо несравнимо, не искам да бъда обикновен човек.

Съзнанието й се замъгли, тя усети огромна пустота и загуба, а после видя лицето на Синд.

— Какъв човек и сила бълнуваш, Тарасу? Ти си при нас в пещерата. — той и Ишанг я държаха от двете страни.

— И вие ли имахте разни странни сънища? — попита тя, след като огледа тунела, в който се намираха.

— Точно разисквахме дали не са истина, докато чакахме теб и Азман — каза Ишанг.

— Изобщо не забелязах отсъствието му. Къде е той?

— Никой не може да каже — отговори Синд. — Предполагам само, че не му е особено лесно.

Азман наистина се беше пренесъл отново в своя кошмар.

— Погледни ме! Не се крий, а излез и поискай онова, за което си дошъл. Може да не получиш друг шанс — дълбаеше гласът в мозъка му. — Да не би и сега да те е страх?

Въпреки пропастта от преживени години и натрупан опит, лежащи между детето Тарик и ведът Азман, ужасът си бе останал непроменен и като че ли нарастнал. Още по-трудно му се струваше да го преодолее, но сега чувстваше, че е длъжен да го направи по не съвсем ясни причини, определящи по-нататъшното му битие. Той измъкна съзнанието си, въпреки протестите му, от потайните дълбини на мозъка и го изправи срещу унищожителната заплаха.

— Няма да отстъпя пред страха си! — Азман свали и последните защитни прегради срещу невъобразимия ужас.

Нищо особено не последва, всички негови сетива възприемаха Изпепеляващия като танцуваща зеленикава ивица дим.

— Така вече може да общуваме, както трябва. Кой си ти и какво искаш от мен? — попита димното образувание.

— Аз съм Азман, вед шеста степен и дойдох, за да… — докато оформяше тази мисъл, той усети, че нещо не е наред, друго се очакваше от него.

— Неправилен отговор — ивицата се разшири, изду и заблестя по-ярко. — Нетрайната, временна форма Азман няма право да иска нищо от мен. Трябваше да изчака отреденото й време, за да се яви тук. Махни се или опитай за последен път.

— Аз… — положението се влошаваше неудържимо.

Не можеше да измисли нищо, а Изпепеляващият губеше приглушените си очертания и възвръщаше предишния си блясък. Страхът наново протягаше лепкавите си пипала, за да го сграбчи.

— Пак ли ще избягаш?

— Този път не, каквото и да стане с мен!

Азман се чувстваше ослепял, оглушен, съзнанието му всеки миг щеше да се пръсне на части и изгори, но знаеше, че не трябва да отстъпва. Около него изведнъж притъмня, лежеше на нещо твърдо. Отгоре се бяха надвесили Тарасу, Синд и Ишанг. Бяха в някакво слабо осветено място, което облекчаваше изстрадалото му зрение.

— Като че ли стигнахме вече до седми кръг — каза Синд. — Факт е, че сме вътре в планината. Добре ли си?

— Много повече, отколкото можеше да бъда.

Азман опипа тялото си, за да се увери, че е невредим.

— А сега накъде? — Ишанг надничаше в разклоненията и ги разглеждаше. — Изглеждат ми еднакви, това е някакъв идиотски лабиринт.

— Не знам какво сте изпитали вие, преди да се озовете тук, но аз се чувствам смлян — изпъшка Азман.

— Дали не трябва да погледнеш книгата? — обърна се към него Синд.

— Толкова съм изтощен, че съвсем забравих за нея — Азман дръпна висящата на гърба му платнена торба и зарови вътре разтревожен. — Тук е, за щастие.

— Имаш ли сили да четеш?

— Ще намеря. — Азман се изправи полека, опря стабилно гърба си о стената на тунела и запрелиства страниците. — Ето го новият текст, но е абсолютно неразбираем с изключение на първия пасаж.

„Аийел ще се съедини отново в пълния си блясък.“

— Трябва да съберем частите от Звездата — Синд протегна напред ръката си с обицата.

Ишанг също свали от шията си медальона. Когато Азман и Тарасу прибавиха и своите каменни късове, всички парчета сякаш станаха едно цяло. Четиримата се разтрепераха от обгърналите ги енергийни вихри. Дрехите им пращяха и пукаха, тунелът се разширяваше в безкрайността, така че стените му вече едва се съзираха в далечината. Подът вибрираше слабо, а светлината започна да намалява.