Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Чети нататък, Азман! — подкани го Синд.

— Това пък е последното: "О, безпределен дух на Сътворението, вечен и безкраен във време и пространство! Ти, несътворим, неразрушим и абсолютен Аум! Разбуди от непрогледния му сън създателя на всичко живо и неживо Окшаел, властелина хилядоок от себе си роден! Изпрати при нас светлозарният и яснозрящ Ураупш — озаряващ дните ни, на нощите пазител, даряващ с безсмъртие и светлина душите! И нека дойде Шакраан, разрушаващият с взора си, сияйният непобедим и страшен, унищожаващият и завършващ всичко! На Сабха, жизнения център на света, сразете враговете на беззащитните, родени смъртни хора! И четиримата от тях, избрани с Аийел, Звездата на Тъкача, да затворят прохода пред жалките създания на Мрака и скъсаните нишки да се свържат! Така да бъде!

— Избраните са четирима, но съвсем сигурно ли е, че сме точно ние? И не е ли по-добре този Шакраан и другите да побързат да дойдат, защото създанията на Мрака са всичко друго, но не и жалки в сравнение с нас? — каза Синд.

— Ние сме избраните, защото Аийел е у нас, а боговете ще се намесят, когато пожелаят те — Ишанг беше съвсем спокоен. — Ще изпълня дълга си, винаги съм го правил без празни размисли и малодушие.

— Не съм малодушен, а се опитвам да разсъждавам трезво! — озъби се Синд.

— Много удобно извинение, няма що.

Ишанг извади от новонаучения си репертоар мимики възможно най-дразнещата полуусмивка.

— Може и да сме близнаци по някаква прищявка на съдбата, обаче разликите между нас са от небето до земята — Синд беше разярен. — Съветвам те да не ме предизвикваш.

Ишанг придаде на гримасата си снизходителен отенък и отиде при струпаните в ъгъла рогозки с нехайната походка на победител.

— Не би трябвало отношенията между вас да са такива точно сега, но висшата воля е неразгадаема за простосмъртните — Азман поклати глава. — Ще ви бъда водач още малко, после навлизаме в предели, непознати за никого от нас.

Следващите три дни те преминаваха последователно през Арките между нивата, като сияещите врати ставаха все по-малки.

— Това е територията на седмия кръг, в който никога не съм стъпвал — ведът се огледа. — Миналия път, когато преминах оттук, се озовах направо на „Хаврия“. Тя ме беше очаквала горе години, а все едно че не беше изминал и ден, дори храната беше прясна. Хората, които бяха ме докарали тогава до Сабха, си заминаха, преди аз да вляза вътре, и се наложи да наема нов екипаж от станциите около Входа. Можех да се справя и сам, но не исках да си пропилявам силите излишно.

Каменната тераса беше тясна и спокойно се обхващаше с поглед. Нямаше и помен от постройки или нещо друго, а Арката блестеше пред тях като издълбана в скалите.

— Доколкото разбирам, оттук нататък няма да има храна и вода за нас — каза Ишанг.

— Във вдлъбнатините на скалите сигурно са се събрали дъждовни локвички, а аз за щастие имам наполовина пълен съд — висящата на колана на Азман плоска метална бутилка беше малка, но и така едва успяха да я напълнят догоре.

— Няма да ни стигне за дълго — каза Синд.

— Аз никога не се разделям с корените и листата за церемониите и мисля да ги стрия на прах още сега — Ишанг извади торбичката. — След като приготвя настойката от тях, ще я пия в малки количества, за да притъпи жаждата и глада ми.

— Като наркотизиран зомби ще ни бъдеш особено от полза — вметна Синд.

— Пак ще съм по-добър от теб във всяко отношение.

Конфликтът между двамата прерастваше в неприкрита омраза. Колкото и да се напрягаше, Синд не можа да си спомни нито една основателна причина за това драстично противопоставяне. То се беше зародило и развило, след като напуснаха Каскот.

„Сабха ни влияе много особено“ — помисли си Синд и дочу в главата си злобен смях.

„Какво ли ще се получи, ако приложа някое от новите си умения и се опитам да ти прочета мислите? Едва ли си заслужават труда, но все пак“ — продължи неприязненият гласец, принадлежащ на Ишанг.

Сякаш червейче се плъзна по разклонените коридори на паметта му и започна да се лута из тях.

„Няма да стане! — Синд се концентрира и без усилие го изхвърли оттам. — И аз съм понаучил нещичко.“

Друг кротък глас се вплете в този на хорая.

„Долавям всичко, което си мислите. Вече май не е нужно да говорим както досега“ — намеси се Тарасу.

„Това имах предвид, когато ви казах, че ще видите как получих книгата — обгърна ги мисълта, изпратена от Азман. — Преди това може да се разположим някъде.“