Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Всичко, което притежавам, в момента е на гърба ми — усмихна се Тарасу. — Готова съм да потеглим.

Катерът се изгуби в бушуващите стихии над Даген, а ведът изчака да се увери в благополучното им кацане сред превиващата се от вятъра и яростните водни струи гора. После въздъхна и насочи „Хаврия“ към Каскот, където не беше стъпвал толкова отдавна. През това време Тарасу се измъкна нетърпеливо навън, подхлъзна се в калта и падна. Трясъкът на гръмотевиците заглуши проклятията й, те достигнаха само до острия слух на Кокорл, който успя да се закрепи, заоравайки с ноктите на задните си лапи в земята. Вдигна муцуна нагоре, но потоците вода, леещи се от оловносивото небе, бързо го накараха пак да я наведе. Тарасу се изправи с мокра, провиснала коса и кални отгоре-додолу дрехи.

— Хайде да влезем вътре! — изрева Кокорл.

Напомнянето му беше излишно, тя вече се катереше обратно.

— Имаш ли някакви други дрехи — огледа я критично джорхът, когато затвориха люка и заслушаха потракването на дъжда по металната повърхност над главите им.

— Не, защо? — тя уви сноп мокри кичури около ръката си и изстиска от тях мътнокафява струя, която се стече в локвичка на пода.

— Не съвпадаш с представите ми за принцеса, която се завръща в бащиния дворец — каза той. — Hяма да ни пуснат да припарим вътре, ако се появиш в този си вид.

— Надявам се, че все още си спомнят за мен и стражите ще ме познаят — сърдито измърмори момичето.

— Твърде е възможно, ако си изчистиш калта от лицето.

Тарасу изрови от джоба на гащеризона си чиста салфетка и последва съвета му.

— Знам, че през този сезон дъждовете са поройни, но никога не съм се излагала на тях насред гората — обади се тя, когато се пооправи. — Трябва да изчакаме потопът навън да спре.

— При тези надвиснали тъмни облаци едва ли ще стане скоро — скептично огледа небето Кокорл.

— В Даген промените във времето са бързи. След малко слънцето ще грейне, сякаш нищо не е било, и тогава ще видим накъде да вървим. Предполагам, че сме близо до Пропастта на даровете. Тук сме в падина и възвишенията наоколо ми изглеждат познати, но не мога да определя в каква посока е Ямата. Според изчисленията на Азман, трябва да сме до пътя, който води към нея.

— Там, където се намира Подземният дворец на Йали ли? — попита Кокорл с жив интерес. — Много ми се иска да се завъртя наблизо. Как мислиш, дали ще може?

— Като хиртел — в никакъв случай! — отсече момичето. — Домашни животни не се водят там, би било светотатство.

— Тогава ще го направя във вид на човек, но по-нататък — бодро заяви джорхът.

— След като така и така се налага да стоим тук, защо не се опиташ да разбереш какво става в двореца?

— Точно това мислех да ти кажа — обади се Кокорл след кратък размисъл. — За съжаление ще ти бъда от полза единствено с груба физическа сила и с разума си, на друго не разчитай!

— Не можеш да приемеш мисловни вълни от Сизал ли?

— Не само от него, а от никого — джорхът я погледна тъжно. — Ако продължава така, ще се прибера у дома дълбоко депресиран.

Той замръзна на място, като че ли се вслушваше в далечна непозната мелодия.

— Различно е от това, което усещах от вас или от туземците на Тарис-1 — констатира той накрая. — Мога да различа естествена или съзнателна психична защита, когато се натъкна на нея, но това е по-скоро мисловен шум. Смущения, от които започва да ме боли главата. В планините има източник на мощно естествено излъчване, действащо като заглушител.

— Залежи с особени свойства ли?

— Може би. Извънредно силно е, затова май ще оттегля и изявлението си за умствена подкрепа. Трудно ми е даже да мисля, с огромни усилия ще успея да поддържам образа си пред хората и това е всичко. Остава да те защитавам само с нокти и зъби.

— Оценявам шегите ти, но и това ми е достатъчно.

— Де да беше шега! — промърмори Кокорл и се ослуша наистина. — Мисля, че дъждът намалява.

Трополенето над главите им постепенно затихваше и слънцето започна да пробива през облаците. От влажната растителност се процеждаха големи капки, над заблатената почва се извиха гъсти изпарения.

— Ако мразя нещо повече от влагата, то това е многото влага — джорхът предпазливо надникна навън.

Катерът беше добре укрит, тъй като в храсталаците около поляната се виждаха само просеки, прокарани от дребни горски животни. Хора едва ли се мяркаха често насам, обаче той се увери, преди да тръгнат, че люкът е надеждно затворен. Идеята да се провират между капещите дървета не го блазнеше, но Тарасу настоя да не лети, докато не разберат точното си местонахождение, и пъргаво се шмугна в шубраците по стръмния склон. Когато се изкачиха достатъчно нагоре, тя установи, че се намират на хълма, зад който се виеше пътят, водещ в едната си посока към Даген, а в другата разделен на две разклонения. Едното стигаше до Шантел, голям и укрепен град в равнините на изток от столицата, а другото се спускаше в причудливо нагънати серпентини към Пропастта.