Величка Настрадинова - Госпожица Вещицата

Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:

— Е, как ви харесаха моите реставрирани гении?

Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяваща мисъл. През цялото време не ми бе дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност признайте си честно — ако ви дадат истинска всепозната картина и копието й, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химически и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?

— Ето ти огледало — ми отговори Вещицата. — Надявам се, че все още помниш лицето си.

Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя вещичи дом.

„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“

— Огледай се в басейна или в езерото в градината.

Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, макар малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“. Невероятно! Не знам дали имате понятие от еолови арфи — това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Затова се и наричат еолови. Еол е бог на ветровете. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото. Невероятно! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите й се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката й. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината й. Ръцете й бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.

От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места — под бурените до оградата, на гърба на лебеда лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищно уродливи дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж, като я целувах и се възхищавах от посребрените й от луната коси, видях, че златистото украшение — гущерче, закрепено над челото й оживя и се скри в тревата.

Тя се усмихна:

— Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?

— Но това е отвратително!

— Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние хората не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от Космоса и нищо от целия безкраен Космос не ми е чуждо — нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долният изверг от човешки произход.

— Тогава защо искаше да ги промениш тези изверги?

— Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-лизшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенствуват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

— Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?

— Спомагам за усъвършенствуването на видовете.

— И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизвеждаш от мен някой мъртъв гений.

— Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.

— Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.

— Добре. За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават и където в банката имаш касета, която се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.