Величка Настрадинова - Госпожица Вещицата

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи, наистина ме е люлял върху гърба си. Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.

„Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.“

— Тя е вдясно от вас — се чу гласът на госпожица Вещицата.

Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът — също.

— Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.

Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата — сладолед. Беше забавна гледка.

Закусих.

„А сега какво ли ще правя?“

Гласът се обади:

— Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.

Той ме отведе в стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах страшно желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и неважно.

Обядвахме заедно Масата бе подредена по стар испански маниер, блюдата — с подправки…

Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.

Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка наблюдателница. Качих се. Отвисоко домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.

Доста по-късно попитах Вещицата защо й е бил нужен подобен налудничав дом.

— Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя сама е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.

В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще й струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:

— Аз не го познавах добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъствуваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Но един от тези слуги…

И тя ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, отбягнали от правосъдието.

Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, което човек изпитва, когато излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах: „Само дано не ми сервират за сътрапезник инквизитора на Ел Греко“.

— Не се безпокойте, не ви грози тая опасност — обади се Вещицата и се надигна от октопода диван. Беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали ли сте филма „Снежанка“ от Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлеят само лицето й и златната корона.

— Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем, а сантименталният пейзаж на стаята ви отегчава. Всеки човек се чувствува добре само във времето си. А ние, вещиците — в бъдещето.

„Защо постоянно напомняте, че сте вещица?“

— Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.

„Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бяха жертва на внушение?“