Величка Настрадинова: Госпожица Вещицата

— Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчно ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то затова не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът „ангелско лице, дяволско сърце“. Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е проучил уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя „Декамерон“, какво лошо има от това? На пръв поглед — би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес от Лисип. И съм принудена да действувам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша експериментите си, аз им връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми конкуренти, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на един неуравновесен политик да преработва в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите „опитни зайчета“ може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е но-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет — като затворник или разносвач на разхладителни напитки.

„Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?“

— Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да й вдъхва увереност в доброто начало у човека.

Съвсем не твърдя, че придавам точно думите й. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Съвсем не ми се удава да имитирам главозамайващите скокове на фразите й, чиято магичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.

Тази нощ за спалня ми бе отредел ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета — легло и фотьойли и едно цъфнало — масата.

„Ще се чувствувам като джуджето, което си направило канапе от глухарче.“

— Нали като дете завиждахте на това джудже?

„Тя знае и това, което някога съм мислил!“

— Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.

„А вие, като заличавате белезите от мислите на своите «опитни зайчета», не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.“

— Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цецилия, бе повяхнала проститутка и се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползувах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.

„А Лусинда?“

— Тя беше смъртно болна от рак.

„Нима смъртта може да спре, ако на човек се насадят чужди мисли?“

— Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.

„Но това са истински чудеса“! Защо не ги направите достояние на хората?"

— Ха! Те толкова държат на своята хуманност… Лека нощ.

Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от „парфюмите“ на вещицата, за които ще спомена по-късно.

Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в минижуп, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, да се уверя, че е самата Вещица.