Величка Настрадинова - Госпожица Вещицата

— Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.

Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета. Тя се смееше, размахваше сандалите си и вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.

— Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална любовница, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваше за разсеян глупак, защото изцяло си погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените — и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

„Значи подлежа на преработка!“

— Не бъди подозрителен! Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…

— И тогава?

— Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква вещича кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости — няколко дни приятен сън всред моите хубави парфюми … Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме имат. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.

И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.

Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.

— Кой свири — се сепнах, след като звуците затихнаха.

Тя се засмя:

— Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?

— Електронна уредба?

— Не. Това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записваха твоите представи и ето ги — достойни за възхищение.

Това, което чух, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти. Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:

— Това е музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар чужда музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!

И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше — от ледените висулки по тавана до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безпорядък, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените — Лусинда и Цецилия — познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха от най-различни възрасти, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.

— Само на портрет! — усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към пируващите: — Дами и господа, представям ви — и тя спомена името ми. — Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Господата шумно ме поздравиха, а дамите ми кимнаха приветливо.

После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата — всички в бял цвят независимо от вкуса, снежинките, които прехвръкваха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота вероятно има само в душите на новородените.