Томас Монтелеоне - Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Когато се прибра, отвори хладилника, но там имаше само няколко кутии диетична пепси-кола. Поклати глава и се усмихна. Винаги ставаше така.

Обаче наистина му се пиеше една студена тъмна бира. Все още имаше достатъчно време да изтича до кварталния магазин на 90-а улица, преди да започне филмът по телевизията. Бързо нахлузи спортните шорти и високите до глезените маратонки и се втурна по стълбите. Вече притъмняваше. От отворените прозорци долиташе рок-музика, плачеха бебета, боботеха телевизори. Приятен шум, звуци на квартал, изпълнен с живот. Внезапно зад гърба му се чу глас: — Стой, копеле… — Някаква ръка се впи в рамото му и го завъртя. — — Давай парите!

Нападателят бе шестнайсетинагодишно чернокожо момче с кърпа на главата и златен зъб. Под тънкия зелен анцуг се виждаха очертанията на мускулесто тяло. Блясъкът в очите му говореше за помрачен от наркотици разсъдък. Момчето насочи към лицето на Питър малокалибрен пистолет и го дръпна в тъмната пряка.

— Изпразни джобовете — рече хлапето. Усмихваше и потрепваше конвулсивно. Изглеждаше неуравновесено.

Мракът се сгъстяваше, но Питър ясно виждаше пистолета. Дулото му се струваше огромно и черно. Все едно се взираше в бездънна яма — паднеш ли в нея, няма оцеляване. Питър бръкна в чантичката си и извади ключовете и двете банкноти.

— Това е всичко, което имам. Вземи ги.

Момчето грабна парите с бързината на хищник. Пистолетът се заклати и потрепери в ръката му, но остана насочен към Питър. Свещеникът искаше да направи нещо да скочи или да побегне, ала сякаш се беше сраснал с тротоара.

Усмивката на момчето се превърна в гневна гримаса.

— Само двайсет долара? Къде са останалите мангизи?

— Съжалявам, но имам само толкова. Честна дума.

— Дрън-дрън! Имаш кинти в обувките, човече! Я ги събуй!

— Моля те, нямам повече. Защо не…

— Сваляй обувките, задник! — изкрещя хлапето.

Питър започна бавно да развързва маратонките си.

Никой ли не чуваше този клоун? Не виждаха ли какво става?

— Хайде, събувай ги!

— В тях няма нищо. Виж какво…

— Да те вземат дяволите! Сваляй и чорапите? Там си ги скрил. Но и в чорапите нямаше нищо.

— Будалкаш ме, копеле! Сега ще ти надупча задника — изкрещя момчето.

Питър се долепи до стената и усети нагорещените тухли през фланелката си.

— Моля те, вземи парите и…

— Майната ти! Ти си мъртъв!

Питър чу, че някой пронизително изкрещя „Не!“ и чак в следващия миг осъзна, че това е собственият му глас. Викът сякаш идваше от огромен тунел и отекващото ехо беше ужасяващо като черното дуло на пистолета. Мускулите на момчето се изопнаха. След секунда щеше да натисне спусъка и…

Питър инстинктивно вдигна ръце към лицето му.

Уличката се озари от ярка синкава светлина. Лицето на момчето — синьо-черна плът, блестяща от пот, с изцъклени от страх очи — започна да цвърчи и да се стапя.

Пистолетът падна от овъглената му ръка и изтрака на асфалта.

Въздухът се насити с неприятната миризма на озон и изгорена плът.

Онова, което преди няколко секунди беше човек, сега се превърна в димящ стълб мазен въглен. Стъписан, Питър се опита да осмисли станалото. Крадецът беше поразен от гръм. Но мълнията бе излязла от собствените му ръце…

Беше топло лятно утро. След оскъдната закуска в метоха „Сестрите на бедната Клариса“ се разрешаваше половин час уединен размисъл в градината. Сестра Етиен, слаба жилава жена на петдесет години, излезе от трапезарията и мина под каменния свод към вътрешния двор.

Четирите сгради образуваха голям четириъгълник, изпълнен със сенчести дъбове и нацъфтял кучешки дрян. Множество настлани с плочи пътеки, оградени с цветя и храсти, кръстосваха градината. Тежкият мирис на чемшир и млечка се смесваше с приятното ухание на бегонии, кученца и орлов нокът. Сестра Етиен обичаше градината и се чувстваше много спокойна по време на утринните си разходки сред лятната зеленина.

Беше прекарала в метоха почти целия си живот. Напускала го бе само два пъти, откакто дойде тук на дванайсет години, но знаеше, че на света няма по-красиво място от манастирската градина. Рожденото и име беше Анджелина Петинаро, дъщеря на калабрийски рибар, който беше твърде беден, за да се грижи за седемте си деца, след като съпругата му почина от рак. За да улесни нещата, големият и брат отиде в италианската национална гвардия, а Анджелина стана монахиня.

Сестра Етиен се радваше на възможността да служи на Бога и бе убедена, че е показала безусловната си преданост към Църквата и вярата си в Божията воля — особено когато игуменката Викториана я бе избрала да работи с отец Франческо и кардинал Лареджа.