Томас Монтелеоне - Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

Не можеше да повярва, че отец Франческо бе избрал за среща подобно разпътно заведение.

След малко отец Франческо дойде, при това в цивилни дрехи. Америго никога не го беше виждал в друго облекло освен духовническото и се изуми. Наставникът му беше висок и слаб мъж на трийсет и няколко години — твърде млад, за да бъде толкова влиятелен. Но беше.

— Добър вечер, отче. Изглеждаш… различен.

Свещеникът се усмихна мрачно.

— Носиш ли го?

— Да, отче.

— Имаше ли някакви неприятности? Видя ли те някой?

— Беше лесно! Точно, както обеща. Никой не се усъмни, уверявам те — гордо съобщи за успеха си Понти. Барманът се приближи до тях, но йезуитът го отпрати и каза само:

— Е?

— Какво, отче?

— Няма ли да ми го дадеш? Гласът на свещеника беше суров и студен, а погледът безмилостен.

Америго се изчерви, бръкна в джоба си и подаде на отец Франческо стъклено шишенце. Йезуитът го пъхна в джоба си, без да го погледне.

— Спази ли точно процедурата?

— Разбира се, отче.

И си сигурен, че си взел онова, което исках?

— Залагам живота си.

— Да, естествено — усмихна се свещеникът и огледа клуба.

— Много добре, Америго. Както обикновено, се справи отлично. Хайде, да се махнем от това неприятно място.

На улицата чакаше черен мерцедес. Отец Франческо отвори задната врата и направи знак на Америго.

— Качи се, сине. Тази вечер може да се повозиш с мен.

Америго, изпълнен с гордост и почит, се намести на задната седалка.

Шефът наистина беше доволен от работата му. Отец Франческо седна отпред, до шофьора. Америго се разположи на меката кожа и изведнъж забеляза, че в колата има още някой — мустакат мъж в черен костюм и католическа якичка.

— Америго, това е моят приятел отец Масериа.

— Добър вечер, отче.

— Сбогом, сине — усмихна се Масериа, бръкна в джоба си и извади пистолет.

— Отче, защо…

Чу се само леко свистене и куршумът прониза Америго между очите.

— Бързо — каза отец Франческо на шофьора.

— Към доковете. Там ще го оставим.

Шофьорът кимна и натисна газта.

Отец Питър Каренца стана рано, за да се разходи из Бей Ридж, докато температурата бе все още поносима. Не обичаше горещините.

Както обикновено се отби при Къртис, за да купи „Дейли Нюз“.

Видеха ли младия мъж, облечен във фланелка и спортни шорти, пришълците в този квартал никога не биха предположили, че е свещеник. Слабото атлетично тяло на Питър беше създадено за спорт. Само енориаршите му знаеха, че е падре.

— Добро утро, отче — поздрави го Хенри Къртис — нисък набит човек с грижливо оформена брада, който приличаше на Хенри VIII. — Много ти благодаря за вчера.

— Дребна работа, Хенри — усмихна се Питър.

— За теб може да е така — възрази продавачът, — но един ден и аз да реша да отида до Джърси, а Джийни да падне и да си удари коляното.

Направиха й шестнайсет шева.

Как се чувства днес? — попита Питър и се наведе да вземе вестник.

— 1Це се оправи. Но само защото си я закарал бързо до болницата отче.

Искам да знаеш, че появата ти е най-хубавото нещо, което се е случвало в този квартал.

Питър усети, че се изчервява.

— Няма нищо, Хенри. Аз само изпълних дълга си.

— Може и да е така, но все пак държим да знаеш колко те ценим.

Питър се подсмихна притеснен, но му беше приятно, че хората го приемат радушно. Искрено обичаше да им помага и да работи с тях и мислеше, че това е най-важното в дейността на енорийския свещеник.

Отец Собески го бе предупредил да не се раздава толкова много, но Питър с радост вършеше и допълнителна работа.

Енорията му се намираше на север от Веразано Бридж и представляваше смесица от всякакви националности, възрасти, цветове и доходи, но той я харесваше и такава. Енориашите го приеха бързо и изглежда, му имаха доверие. Често обсъждаха красотата му и звучния му глас. Много пъти наставникът му бе казвал, че е роден за църковен водач и призванието му е в архиепископската епархия в Ню Йорк.

Питър пъхна вестника под мишница и затича, както всяка сутрин.

Имаше петнайсет минути, за да стигне до игрището в Дайкър Бийч Парк, където тренираше един ученически отбор по бейзбол.

След два часа Питър дотича обратно до пасторското си жилище, взе набързо душ, хапна и седна да гледа играта на „Янките“, преди да се приготви за съботната вечерна литургия.

Правилникът беше променен и задължителната неделна литургия можеше да бъде заменена със съботна. Енориаршите от Бей Ридж започнаха да свикват с новия ред. В началото по-консервативните и по-възрастните продължиха с неделния ритуал, като явно смятаха съботната литургия за неприемлива.