Рита Моналди - Печатът

— Но сега всички в града изглежда мислят единствено за битката при Виена — отбеляза Кристофано, — и нашите трима стражи ми казаха, че наскоро папата бил забелязан, проснат на земята пред разпятието, да плаче от ужас и страх за съдбините на цялото християнство; а щом папата плаче, така смятат римляните, то всички трябва да треперим.

Лекарят добави още, че отговорността, която бе поел на плещите си, беше изключително тежка и падаше също и върху моите рамене. Отсега нататък трябваше да следим с още по-голямо внимание всяка промяна в здравето на наемателите. А от друга страна, всеки пропуск, допуснат от двама ни (той със сигурност щял да съобщи за моите евентуални прояви на безотговорност) щял да ни навлече тежки санкции. Особено прилежно трябвало да следим никой, и на никаква цена, да не може да напуска страноприемницата до края на карантината. Така или иначе, за да осигурят необходимия контрол двама часови, бяха постоянно на пост и внимаваха някой да не се опитва да извади гвоздеите от гредите и да не се спусне от прозорците.

— Ще ви служа във всичко — казах на Кристофано, за да му хвърля прах в очите, докато вече с нетърпение очаквах падането на нощта.

Прекъсването на проверките, макар и добре дошло, беше провалило плана, който скроихме заедно с Ато Мелани, да надникнем в Библията на отец Робледа. Осведомих дискретно абата, като му пъхнах една бележка под вратата и след това се върнах в кухнята, тъй като се страхувах, че Кристофано (който минаваше от стая в стая, за да преглежда пациентите) можеше да ме изненада в разговор с абата.

Кристофано обаче ме извика в стаята на Помпео Дулчибени, на първия етаж. Благородникът от Фермо страдаше от пристъп на ишиас. Заварих го скован на леглото, легнал на една страна, да се моли на лекаря да го изправи на крака възможно най-бързо.

Кристофано умислено опипваше краката на Дулчибени. Вдигаше единия и същевременно ми нареждаше да сгъна другия — при всяко такова движение, лекарят спираше в очакване на реакцията на болния. Всеки път, когато той извикваше, Кристофано тържествено кимваше с глава.

— Разбрах. Ще ни трябва един кралски компрес с испанска муха. Момче, докато го приготвям, намажи цялото му ляво бедро с този балсам — каза той и ми подаде едно шишенце.

После осведоми Дулчибени, че ще трябва да носи осем дни кралския компрес.

— Осем дни! Искате да кажете, че ще остана неподвижен толкова дълго време?

— Разбира се, че не: болката ще намалее много по-рано — отвърна лекарят. — Ясно е, че няма да можете да тичате. Но какво от това? Докато трае карантината, и без това нямате какво да правите, освен да си въртите палците.

Дулчибени само измърмори нещо. Явно бе в твърде лошо настроение.

— Успокойте се — добави Кристофано, — има хора, които хем са по-млади от вас, хем вече са измъчени от болежки: отец Робледа не го показва, но от няколко дни го мъчи ревматизмът. Сигурно има прекалено крехко здраве, защото странноприемницата изобщо не ми изглежда влажна, а и тези дни времето е хубаво и сухо.

При тези думи подскочих. Моите подозрения към Робледа се изостриха. Междувременно забелязах с отвращение, че лекарят беше измъкнал от чантата си едно бурканче, пълно с умрели мухи. Извади две от тях, със зелено-златист цвят.

— Кантариди — каза, размахвайки насекомите под носа му, — наречени още испански мухи, мъртви и изсушени. Чудесен лек за мехури. А също и афродизиак.

Като каза това, започна да ги кълца внимателно върху една навлажнена марля.

— Значи, йезуитът има ревматизъм — възкликна Дулчибени. — Много хубаво — така ще спре да си вре носа навсякъде.

— Какво искате да кажете? — попита Кристофано, зает с испанските мухи.

— Не знаете ли, че Христовото братство е гнездо на шпиони?

Сърцето ми се качи в гърлото. Трябваше ми да узная още. Но Кристофано изглежда не беше привлечен от темата, и твърдението на Дулчибени щеше да отмине незабелязано.

— Нали не говорите сериозно? — намесих се тогава настоятелно.

— И още как! — подхвана Дулчибени.

По неговите думи, йезуитите не само били майстори в изкуството на шпионажа, но даже претендирали, че то е привилегия на ордена им и че всеки, който го прилага без изричното им разрешение, трябвало да бъде сурово наказан. Преди да се появят йезуитите, другите религиозни ордени също бяха имали своя дял в интригите около Светия престол. Но откакто следовниците на свети Игнаций се бяха заели с шпионския занаят, те надминали всички. Станало така, защото папите открай време винаги са имали остра нужда да проникват и в най-потайните дела на владетелите. С пълното съзнание, че никой никога не бе имал толкова успехи в шпионското поприще, колкото йезуитите, те ги направили герои — изпратили ги в най-важните градове, облагодетелствали ги с привилегии и були и ги издигнали над всички останали ордени.