Рита Моналди - Печатът

— Между другото кой е авторът на пророчеството за папите?

— О, един свят монах, живял в Ирландия — каза набързо Робледа, докато затваряше вратата. — Казваше се, струва ми се, Малахия.

Превъзбуден от неочакваните и покъртителни новости, изтичах незабавно до стаята на Ато Мелани, на другия край на етажа, за да го осведомя за всичко. Когато ми отвори вратата, заварих стаята му потънала в море от хартии, книги, стари щампи и пакети с писма, всички безредно нахвърляни по леглото и на земята.

— Работех — каза той, като ме посрещна.

— Той е! — казах задъхано.

И му разказах за разговора с Робледа, в който той първоначално бе споменал без очевидна причина катакомбите. После йезуитът, но само защото бе съвсем на място подтикнат от мен, се бе впуснал в дълги разсъждения върху знаменията, които предвещават идването на Ангелския папа, и после върху едно пророчество, отнасящо се до края на света, в което се говори за някакъв „ненаситен звяр“, който би трябвало да е Нашият Господар, папа Инокентий XI, и най-накрая бе признал, че предзнаменованието било направено от ирландския пророк Малахия…

— Спокойствие, спокойствие — прекъсна ме Ато. — Опасявам се, че започна малко да се оплиташ. Знам, че свети Малахия е бил ирландски монах, живял хиляда години след Христа, следователно напълно различен от пророк Малахия в Библията.

Уверих го, че прекрасно знам това, но че изобщо не съм се объркал, и му изложих по-подробно фактите.

— Интересно — отбеляза накрая Ато, — двама различни Малахиевци, и единият, и другият пророци, ни се изпречват на пътя в разстояние на няколко часа. Прекалено начесто, за да е съвпадение. Отец Робледа ти е обяснил, че е разсъждавал върху пророчеството на свети Малахия точно предната нощ, когато ние открих ме главата на пророк Малахия от Библията в подземията. Преструва се, че не си спомня със сигурност името на светеца, когото почитат много народи. И после намесва, ни в клин, ни в ръкав, катакомбите. Че един йезуит е откраднал ключовете, това изобщо не ме изненадва — правили са и доста по-лоши неща. Но ми се ще да знам за какъв дявол е тръгнал да се рови из тези подземия — ето кое е интересното.

— За да бъдем сигурни, че е Робледа, трябва да проверим Библията му — отбелязах — и да видим дали откъснатата страница е оттам.

— Правилно, а за да го сторим, имаме само една възможност. Кристофано току-що предупреди, че след малко ще се проведе проверката за карантината — ще трябва да се възползваш от излизането на Робледа от стаята му, за да се вмъкнеш и да потърсиш Библията му. Убеден съм, че вече знаеш къде да гледаш — в Стария завет, книгата на Малахия.

— След книгите на Царете, между дванадесетте малки пророка — отговорих възбудено.

— Много добре. Аз няма да мога да направя нищо, понеже Кристофано ще ме следи зорко. Трябва да е надушил нещо — по-рано ме попита дали случайно не съм излизал от стаята си през нощта.

Точно в този момент чух гласа на лекаря да ме вика по име. Бързо отидох при него в кухнята, където той ми съобщи, че от улицата вече се разнесъл призивът на стражите, които чакаха, за да направят втората проверка. Надеждата, която всички тайно хранехме, а именно, че очакването на изхода от битката при Виена ще намали бдителността на нашите надзиратели, се разби на пух и прах.

Кристофано беше тревожен. Ако Бедфорд не издържеше успешно изпита, почти със сигурност щяхме да бъдем отведени на друго място и подложени на доста по-сурови мерки. Тези от нас, които носеха със себе си каквото и да било имущество, щяха да се разделят с него, да го оставят да бъде пречистено от зловредните гнилостни зарази чрез излагане на оцетни изпарения. И както вече ни бе обяснил Кристофано, който се разделеше със собствеността си по време на чума, накрая трудно си връщаше дори една четвърт от нея.

Следвайки наставленията на Кристофано, цялата група се скупчи в трепет на първия етаж, пред стаята на Помпео Дулчибени. Нежен трепет премина през мен, когато забелязах Клоридия да ми се усмихва, и тя самата осъзнала с тъга (или поне така си представях), че сега не бе възможна никаква близост, било разговор, или каквото и да е друго. Последни пристигнаха лекарят с Девизе и Ато Мелани. Противно на очакванията ми, те не носеха със себе си почти неподвижното тяло на Бедфорд: англичанинът (това се разбираше от съкрушеното лице на Кристофано) явно не бе в състояние да се държи на крака, а още по-малко да отговори на проверката. Докато се приближаваха, видях, че Ато и китаристът привършваха със знаци на съгласие някаква бърза уговорка.