Рита Моналди - Печатът

— Дошъл е при теб — рече Девизе.

Един красив котарак с тигрова окраска и зелени очи, молещ се за малко храна, се въртеше около мен и просеше храна, търкайки с нежна настойчивост опашката си в прасеца ми. Бях още по-притеснен от това непредвидено посещение. Ако котаракът се беше промъкнал в странноприемницата, казах си, то вероятно съществуваше някакъв друг път за контакт с външния свят, който абат Мелани и аз все още не бяхме открили. Вдигнах очи, за да споделя мислите си с Девизе. Беше изчезнал. Някой разтърси леко рамото ми.

— Не трябваше ли да се заключиш?

Отворих очи. Бях в леглото си. От съня ме бе изтръгнал Кристофано, който настояваше да приготвя и да разнеса вечерята. Без ентусиазъм и още сънен, се откъснах от моите съновидения.

След като подредих набързо кухнята, приготвих супа от ангинар в бульон от чирози с добър зехтин, лук, грах и маруля, увита в резенчета свинско. Добавих по едно дебело парче сирене и половин фолиета разредено с вода червено вино. Върху всичко, както си бях обещал, посипах обилно канела. Самият Кристофано ми помогна да разнеса яденето, заемайки се лично да нахрани Бедфорд, докато аз трябваше да раздам вечерята на всички останали и преди всичко да помогна на моя господар.

Когато свърших да храня Пелегрино, почувствах осезателната нужда от малко свеж въздух. Дългите дни, прекарани на затворено най-вече в кухнята със закованата врата и решетката на прозореца, между парите на готвещите се ястия, които постоянно се виеха над печката, стягаха гърдите ми. Затова реших да отида за малко в моята стаичка. Отворих прозореца, който гледаше към уличката, и се подадох навън: през този слънчев следобед от края на лятото навън нямаше жива душа. Единствен часовият се прозяваше лениво, гален от слънцето, на ъгъла с „Улицата на Мечката“. Опрях лакти на перваза и поех дълбоко дъх.

— Но рано или късно турците ще се изправят срещу най-могъщите владетели на Европа.

— О, така ли? И с кого по-точно?

— Ами с Всехристиянския крал например.

— Е, тогава ще имат сгоден случай да си стиснат ръцете, без да трябва повече да се крият.

Гласовете, разпалени, но предпазливо приглушени, принадлежаха без съмнение на Бреноци и Стилоне Приазо. Идваха от втория етаж, където техните стаи, делени от една стена, разполагаха със съседни прозорци. Наведох се предпазливо, за да надзърна: същи Пирам и Тизба 84 84 Влюбени, живели във Вавилон, разделени от волята на родителите си и срещнали трагична смърт. Пирам и Тизба си говорели през една пролука на стената между къщите им. Историята на любовта им е възпята в „Метаморфози“ на Овидий — (Бел.ред.) , двамата бяха намерили лесен начин да общуват скришом от строгия надзор на Кристофано. И единият, и другият с неспокоен и любопитен характер, а освен това любители на приказките от какъвто и да е род, те даваха по този начин израз на неспирните си тревоги.

Попитах се дали не ми е паднал случай да се възползвам от тази неочаквана ситуация: както не ме виждаха, вероятно бих могъл да дочуя някое и друго сведение в повече относно тези две странни личности, единият от който се бе оказал беглец. И, кой знае, можеше да узная и някоя полезна подробност за нелеките разследвания, в които подпомагах абат Мелани.

— Луи XIV, врагът на християнството. Друг път турците! — обяви междувременно Бреноци с неспокоен и жлъчен глас. — Добре знаете, че при Виена се воюва за спасението на целия християнски свят и всеки владетел би трябвало да иде на помощ на града. За жалост краля на Франция не пожела да окаже помощ. Но това не е случайно, не, не е случайно.

Както вече казах и както бях разбрал в общи линии напоследък от приказките на хората и от новините, съобщени ми от посетителите на странноприемницата, Нашият Господар, Инокентий XI бе положил огромни усилия, за да сформира Свещен съюз срещу Турчина. На призива му беше отговорил кралят на Полша, изпращайки четиридесетхилядна войска, която се прибави към шейсетте хиляди, събрани във Виена от императора, преди сам той да избяга най-позорно от собствения си град. Към праведния кръстоносен поход впоследствие се бе присъединил и смелият херцог на Лотарингия. Разказваше се също, че към Виена междувременно са се упътили единадесет хиляди баварски войници. Турците обаче разполагаха с помощта на „куруците“, всяващите страх унгарски вероотстъпници, които, след като бяха скъсали уговорката с императора, опустошаваха беззащитните села в равнината между Будапеща и Виена. Без да се брои фаталната подкрепа, която османците можеха да намерят в лицето на заразата — в действителност едно чумно огнище, изглежда тлееше между обсадените, вече почти довършени от кървавата дизентерия.