Рита Моналди - Печатът

Вече можех да се заключа в стаичката си. Измъкнах изпокъсания си дневник и, крайно уморен, записах — малко разбъркано, ако трябва да бъда искрен — последните събития.

Когато и аз най-накрая се отпуснах на леглото, нуждата от почивка влезе в конфликт с нашествието от мисли, които напразно опитваха да се подредят в едно по-смислено и последователно цяло. Страницата от Библията, намерена от Угонио и Чаконио, може би бе притежание на Робледа, който я беше изгубил в подземните проходи под площад „Навона“: следователно по всяка вероятност той беше крадецът на ключовете, или най-малкото имаше достъп до тези подземия. Помощта, която бях оказал на абат Мелани, ми бе струвала голяма уплаха, дори без да говорим за сборичкването с двамата смрадливи корписантари. И все пак именно абатът беше намерил изход от ситуацията, и то само с една проста лула, представена за пистолет. Успех, който впоследствие бе постигнал и със сценката за пред стражите, с която избегнахме опасността да бъде обявена чумна зараза, даже напротив — контролът щеше значително да отслабне. Почувствах, че недоверието, което бях хранил спрямо абат Мелани, полека-лека се размиваше благодарност и възхищение — дотолкова, че очаквах с трепет момента, в който щеше да продължи издирването на крадеца — почти със сигурност още същата тази нощ. Беше ли фактът, че абатът бе заподозрян в шпионаж и политически интриги, по някакъв начин в ущърб на всички ни? Даже обратното, казах си: благодарение на неговите хитрости наемателите избегнаха ужасяващото интерниране в лазарет. При това той ме бе направил съпричастен на своята мисия и това доказваше доверието му в мен. Беше отмъкнал писмата от къщата на Колбер като истински крадец, но подобни задачи бяха непосредствено и незаличимо последствие от неговата служба при краля на Франция. Потърсих се от отвращение, когато в мислите си внезапно изникна гнусната маса от човешки останки, която се изсипа върху мен от купчината на Чаконио, и изведнъж бях обзет от преливаща благодарност към абат Мелани. Рано или късно, мислех си, като вече почти се оставях на дрямката, нямаше да се удържа и щях да разкажа на останалите наематели за неговата ловкост, с която взе надмощие над двамата корписантари и ги държа под око — с равно количество обещания и заплахи. Така, представях си аз, трябваше да действа един специален агент на френския крал и съжалявах, задето все още не притежавах необходимите знания и опит, за да опиша по достойнство тези чудни деяния. Мрежа от тайни проходи под града, един специален агент на френския крал в изпълнено с опасности преследване на негодници, група благородни мъже — превърнати в затворници поради една загадъчна смърт, и заради съмнение за чумна зараза. И накрая, Главният интендант Фуке, считан за мъртъв, но неколкократно засичан в Рим от доносниците на Колбер. Вече почти надвит от умората, помолих небето един ден, когато стана вестникар, да мога да пиша за също толкова интересни събития.

Вратата (която всъщност трябваше да затворя по-внимателно) се отвори със скърцане. Обърнах се за миг, колкото да забележа как една сянка бързо се скрива зад стената.

Скочих, за да изненадам неканения посетител и излязох в коридора. Забелязах някакъв силует на няколко крачки от вратата. Беше Девизе, който държеше в ръка китарата си.

— Вече спях — казах аз възмутено, — а и Кристофано забрани да излизаме от стаите си.

— Виж — каза той и посочи към пода, където бе поводът за неговото посещение.

Мигновено си дадох сметка, че ходя по килим от хрускащи трошици, чието постоянно шумолене бе съпътствало стъпките ми от момента, в който станах от леглото. Поставих длан на пода.

— Изглежда, че е сол — каза Девизе.

Поднесох една от трошиците към езика си.

— Точно сол е — потвърдих притеснено, — но кой я е поръсил на земята?

— Според мен е бил… — каза Девизе, но докато изричаше името, ми подаде китарата и последните му думи потънаха в тишината на нощта.

— Какво казахте?

— Това е за теб — каза той с тънка иронична усмивка, връчвайки ми инструмента, — понеже ти харесва как свиря.

Бях трогнат. Не бях убеден, че бих успял да възпроизведа с помощта на тези тънки корди някакъв приятен звук, или дори някоя нежна, приятна за ухото мелодия. Защо пък да не опитам направо с онази вълшебна мелодия, която бях чул да изпълнява музикантът-французин? Реших веднага да пробвам, така, пред него, макар да знаех, че със сигурност се излагам на неговите подигравки. Вече разучавах акордите с лявата ръка, докато с другата изпитвах деликатната упоритост на струните на инструмента, така обичан от Всехристиянския крал, когато бях прекъснат от едно колкото познато, толкова и неочаквано докосване.