Рита Моналди - Печатът

Писмата на д’Естре нанесли смъртоносен удар на процеса по беатификацията. Макар и Инокентий XI да е бил в неведение относно истинския план на Уилям, а именно унищожаването на католицизма в Англия, все пак излизало черно на бяло, че той го е спонсорирал за военни цели, и на всичкото отгоре срещу Всехристиянския крал.

В последвалите години цяла тълпа историци подхванала тезата на Далримпъл, разнищвайки паметта на Бенедето Одескалки. Освен това възникнали съмнения и по чисто догматични въпроси, които усложнили допълнително хода на обявяването за блажен: издигането на Инокентий XI до олтарите изглеждало непоправимо компрометирано.

Трябвало да мине един период от време, съответен на тежестта на тези обстоятелства, преди някой да намери смелостта и подготовката, необходими, за да се повдигне отново въпроса. Чак през 1876 година, една майсторски обоснована статия на историка Шарл Герен кара историята да се завърти на 180 градуса. В Revue des questions historiques Герен демонстрира със сила и богатство на аргументациите, че писмата на д’Естре, публикувани от Далримпъл, са умели фалшификати, които трябва да се припишат по всяка вероятност още един път на френската пропаганда. Неточности, грешки, неверни сведения и най-вече няколко скандални анахронизма ги лишават от всякаква достоверност.

Като че не стига това, Герен разяснява, че оригиналите на писмата, които според думите на Далримпъл е трябвало да се намират в архивите на Министерството на външните работи в Париж, не могат да бъдат намерени. Самият Далримпъл, отбелязва Герен, най-искрено си признавал, че никога не е виждал оригиналите, а се е доверявал на копия, изпратена му от някакъв познат. Ответният удар на статията на Герен, макар ограничен в кръговете на историците, е наистина тежък. Десетки са авторите (включително толкова възхваляваният Леополд фон Ранке, пътеводно светило за историците на папството), които с радост са се допитвали до Memoirs на Далримпъл, без да проверят източниците му.

Заключението е неизбежно. Със сляпа последователност, след като веднъж е доказана неистинността на писмата, автоматично се приемат за неверни и фактите, които те съобщават, а в истина се превръща всичко онова, което върви в обратната посока. Ако обвиненията произлизат от фалшиви книжа, обвиняемият веднага става невинен.

Вече остарялата дискусия за взаимоотношенията между Инокентий XI и Уилям Оранжки, която изглеждала разрешена веднъж завинаги от Герен, неочаквано е извадена на бял свят от немския историк Густав Ролоф в началото на Първата световна война. В една статия, публикувана през 1914 в Preussische Jahrbuecher , Ролоф представя нови документи върху Инокентий и принц Оранжки. Един доклад на бранденбургския дипломат Йохан фон Гьортц разкрива, че през юли 1688, няколко месеца преди десанта на Уилям Оранжки на английския бряг, Луи XIV тайно е помолил императора Леополд I Австрийски (католик, но по традиция съюзник на холандците) да не се намесва в случай, че Франция нахлуе в Холандия. Леополд обаче вече е знаел, че Уилям Оранжки възнамерява да нападне Англия, и се оказва пред драматична дилема: да се застъпи за католическа Франция (при все това мразена от цяла Европа) или да подкрепи еретическата Холандия?

Колебанията на императора се разрешили, според доклада на Гьортц, от Инокентий XI. Всъщност папата посъветвал Леополд изобщо да не одобрява действия и планове на Луи XIV, доколкото те „не идват от една правдива страст към Католическата Религия, а от намерението да подчини цяла Европа и впоследствие Англия“.

Леополд, отърсил се от тежестта на религиозното съмнение, не се поколебал да сключи допълнителни договори за взаимопомощ и сътрудничество с Уилям, благоприятствайки по този начин инвазията на Англия от страна на един принц-еретик. Решителното становище на Инокентий XI пристигнало във Виена мигове преди преврата на Уилям, за чието скорошно осъществяване папата трябва да е бил информиран от своя представител в Лондон, нунция Д’Ада. Разбира се, отбелязва Ролоф, все още не е намерено някакво писмо на Инокентий XI, в което той изяснява становището си на Леополд; но е лесно да се предположи, че по-скоро става дума за бързо и дискретно устно послание посредством папския нунций във Виена.

И все пак самият Ролоф не е напълно задоволен от собственото си обяснение. В играта е трябвало да има нещо друго, казва немският историк: „Ако Инокентий беше папа от епохата на Ренесанса, лесно би се обяснило неговото поведение спрямо политическата опозиция във Франция. Но подобна причина след големите религиозни войни вече не е достатъчна.“. Това, което предопределило ходовете на папата било, всъщност е трябвало да бъде нещо друго, от което засега се усеща само настоятелното присъствие.