Рита Моналди - Печатът

Във Ватикана Шамле е приет от Казони, на когото съобщава, че иска да говори лично с папата, и само с него, по поръчение на краля на Франция. Казони го изпраща обратно с празни ръце: обяснява му, че като секретар се занимава само с цифри, докато за едно толкова деликатно дело е добре кралският пратеник да говори с кардинал Сибо, първи министър на папата. Шамле приема при условие, че никой няма да знае за неговата среща със Сибо.

Така Шамле се връща и показва на Сибо писмото, което Луи XIV му е поверил за папата. Казано му е да се върне след няколко дни за отговор. Пратеникът се представя за пореден път; при това положение обаче Сибо му казва, че папата не може да го приеме. Нека Шамле да осведоми за всичко Сибо, казват му, така, като че ли оня, който ще го слуша, е самият папа…

Инокентий XI добре знае, че нарежданията на Луи не XIV позволяват на Шамле да говори с когото и да е, освен лично с папата. Още повече, че между едното и другото отпращане хората на папата са успели да спечелят още няколко дни. Тайният пратеник, изтощен и обиден, трябва да се върне във Франция, без да е могъл да потърси някакво съгласие с Инокентий XI. Луи XIV беснее. Конфликтът между Рим и Париж по въпроса с архиепископа на Кьолн не се решава, напрежението в Германия остава високо и така войските на принц Оранжки запазват отличен претекст да останат в бойна готовност. За да атакуват после… Лондон.

Папата, отказвайки да приеме Шамле, може да се преструва, че не знае каква опасност грози английските католици. Но след десанта на принц Оранжки сам ще се издаде с една разкриваща фраза, припомнена от Леополд фон Ранке (Englische Geschichte , Лайпциг 1870, III 201): Salus ех iniminis nostris , спасението идва от неприятелите.

Всичко това не се изчерпва в една чисто академична дискусия. За да се оцени по достойнство значението на the glorious revolution и следователно ролята на Инокентий XI, нека отново дадем думата на Ролоф:

Революцията, с която през 1688 Уилям Оранжки отстранява католика Джеймс, отбелязва прехода от една епоха в друга, както прави другата голяма европейска революция — френската от 1789. За Англия възкачването на Оранжкия принц на престола означавало не само окончателното установяване на протестантската вяра, но и установяването на господството на Парламента и разчистването на пътя, който щял да доведе на власт Хановерската династия, царуваща и днес. Победата на Парламента над монархията на Джеймс II направила възможно утвърждаването на двете партии, които са си поделяли управлението в английската история (тори и виги). Политическата власт преминава трайно в ръцете на потомствената аристокрация и на новата аристокрация, издигнала се благодарение на парите, принципни застъпници на чисто меркантилни интереси.

Освен това (това най-много би трябвало да интересува един папа) след победата на Оранж законовите мерки, които изключвали католиците от обществения живот, стават много по-сурови; по времето на управлението на Джеймс II 300 000 англичани изповядвали католическата вяра. През 1870 броят им е слязъл на едва 70 000.

Сметките в джоба на принц Оранжки: това е трябвало да се направи още от началото. А в биографиите на Уилям Оранжки остава доста мъглява дори темата за самия основен капитал: кой е финансирал войските, крито той е командвал в защита на Холандия? Няма отговор, но само защото въпросът не е бил задаван с необходимата твърдост. И все пак се намира някой и друг учен, проявявал малко любопитство.

Според англиканския епископ Гилберт Бърнет, съвременник и приятел на Уилям, принц Оранжки „дойде на бял свят вече в доста неблагоприятни условия. Неговите лични сметки бяха в окаяно състояние: неговото имущество бе разграбено от отделянето на два големи фонда, отишли за майка му и баба му, а да не говорим за един доста голям дълг, който баща му беше взел, за да подкрепя английската корона.“ (Bishop Burnet’s History of his own time , Лондон 1857, стр. 212).

Бърнет взел активно участие в подготовката на революцията от 1688, бил измежду малкото, които знаели за подготовката на десанта в Англия, и рамо до рамо с Уилям дори в най-деликатните моменти от неговия преврат, включително и на последния поход от крайбрежието до Лондон. Ето защо не би било никак изненадващо, ако е премълчал други факти, по-неудобни за короната и англиканската вяра.

Немският историк Волфганг Винделбанд представя едно писмо от Уилям до приятеля Валдек, написано малко след възкачването му на английския трон: „Ако познавахте съществуванието, което водя, със сигурност щяхте да имате милост към мен. Единствената утеха, която ми остава, е, че Бог знае, че онова, което ме движи, не е тщеславието“ (цит. във Волфганг Винделбанд, Wilhelm von Oranien und das europaische Staatensystem в Von staatlichem Werden und Wesen. Festschrift Erich Marks zum 60. Geburtstag , Аален 1981).