Рита Моналди - Печатът

И при все това е така: никой никога не се е опитал да разкаже истината за Инокентий XI. В Националната библиотека „Виктор Емануил“ в Рим разгледах една малка любопитна книжка, написана през 1742: De suppositiis militaribus stipendiis Benedicti Odescalchi (За предположенията относно военната служба на Бенедето Одескалки)от граф Джузепе Дела Tope Рецонико. Цел на Рецонико е да опровергае един слух, който се разпространил почти веднага след смъртта на Инокентий, а именно, че блаженият в младежките си години се е сражавал като наемник в Холандия под испанските бойни знамена, като между другото е бил тежко ранен в дясната ръка. Рецонико твърди, че тогава много младият Бенедето Одескалки наистина е бил войник, но в общинската гвардия на Комо, а не като наемник.

Колко жалко, че авторът е роднина на оня Рецонико, който от Венеция е изпълнявал ролята на параван за рода Одескалки; жалко също, че самите Рецонико са били сродени с фамилията на Инокентий XI. Така че, за да опровергае военното минало на блажения, е трябвало да се подбере историк, който по-лесно би бил приет за обективен. Според Пиер Байл младият Бенедето Одескалки, докато се сражавал като наемник в Испания, е ранен в дясната ръка. Любопитно: както съобщават официалните медицински доклади, папата страдал чак до смъртта си от силни болки точно в този крайник.

Но като оставим настрана спора около достоверността на това твърдение, това, което поразява, е забравата, в която десетилетия наред тъне и този неясен аспект от живота на папа Одескалки. Вътре в книжката на Рецонико намерих един малка библиотечна разписка, с която предишният читател беше изискал да прегледа томчето. Подписът: „Барон Ф. Данкелман, 16 април 1925“. След него никой друг не беше разлиствал тези страници.

Прав е Ато Мелани, когато наставлява прислужника: не винаги лъжливите документи казват лъжи. Фалшивите писма на д’Естре, публикувани от Далримпъл, разглеждани в правилната светлина, също принадлежат към тази странна категория от документи: апокрифни са, но казват истината. Не случайно едно друго писмо, публикувано от Герен, този път автентично, от кардинал д’Естре до Луи XIV от 16 ноември 1688, потвърждава контактите между граф Казони и Уилям Оранжки:

Кардинал Сибо […] узна, че с посредничеството на едно духовно лице, което дошло от Холандия миналата година с писма от някои мисионери в тази страна, които накарал да се надяват, че Щатите [тоест Обединените Провинции на Холандия] са щели да гласуват свободата на вероизповедание за католиците, той [Казони] е влязъл в някакъв вид разбирателство с един човек, служител на принца Оранжки и че ги е карал да се надяват на тази свобода; че този човек имал общение с мисионера в убеждението, че принц Оранжки храни голямо уважение към папата и че ще направи много неща за него; че в последно време тези отношения са се заздравили и че със сигурност принц Оранжки е дал да се разбере, че има само и единствено добри намерения.

Сведенията на д’Естре заслужават доверие, най-малко защото изворът на информацията, кардинал Сибо, е бил високо платен шпионин на Луи XIV (Орсибал, op. cit., стр. 73, н. 337). Всъщност френският владетел на следния 9 декември отговаря разгневен на д’Естре:

Ако иска да си възвърне добрите отношения с мен, папата би трябвало завинаги да изгони Казони и да прекрати престъпната кореспонденция, дето той е имал с принца Оранжки.

И мемоарите на мадам дьо Ментьонон, в които се говори за заемите на Инокентий XI за Уилям, са апокрифни. Но не е ли възможно да казват истината?

Както се видя, драматичният конфликт между принц Оранжки, Луи XIV и Инокентий XI се изостря през есента на 1688: Уилям държи на нож Европа, без да разкрие дали ще атакува французите при Рейн заради спора за архиепископа на Кьолн или пък ще нахлуе в Англия. Папата се гласи да гледа и се преструва, че не знае какво ще се случи. А Луи XIV?

Кралят-слънце, който макар и да не е бил влюбен в мира на всяка цена, известно време се опитвал да не ускорява хода на събитията. В предходните месеци изпратил в Рим специален пратеник, мосю де Шамле (виж. Recueil des instructions donnees aux ambassadeurs… , изд. Г. Аното Париж 1888, XVII7) за една тайна лична среща с папата. Мисията била толкова тайна, че дори и официалните дипломатически представители на Франция били държани в неведение. Шамле имал изключително деликатната задача да поиска лична аудиенция при папата, за да му предаде едно послание от Всехристиянския крал, неговия заклет враг. Лесно можем да си представим основната тема на съобщението: да се намери съгласие по проблема в архиепископа на Кьолн, да се обезвреди бомбата с часовников механизъм на Уилям Оранжки и да се избегне конфликта в цяла Европа.