Рита Моналди - Печатът

Играта не е приключила. През 1926 друг немски историк, Еберхард фон Данкелман, се включва в контраатака със заявеното намерение да се сражава и да победи в решителното сражение. С една статия, появила се в периодичното издание Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken , Данклеман се изправя срещу Ролоф. Не само че Инокентий XI не е знаел за предстоящата кампания на принц Оранжки, казва Данкелман, цитирайки една поредица от писма на ватикански дипломатически представители, но дори следял с тревога развоя на нещата в Англия.

После идва това, което според нас е решаващият момент. Почти мимоходом Данкелман признава, че знае за някогашните слухове, че принц Оранжки е дължал на папата огромни суми. Дългове, вследствие на които Уилям се бил замислил да се откаже от своето Оранжко княжество в полза на Инокентий. Сумите, уточнява Данкелман, били предоставени именно за кампанията в Англия.

В пет реда Данкелман буквално хвърля в краката на читателя истинска бомба. Вярно е, и Сен Симон цитира в своите Memoires тази хипотеза (впоследствие Волтер се намесва, за да я заклейми като недостоверна). Но нито един съвременен, самоуважаващ се и добре подготвен историк никога не е вземал на сериозно скандалната хипотеза, че блаженият Инокентий е заемал пари на принц Оранжки, за да сломи католическата религия в Англия.

Всъщност и самият Ролоф се ограничава да заключи, че папата е знаел предварително за предстоящия десант на принц Оранжки, и че не е направил нищо, за да го предотврати. Но по никакъв начин не твърди, че Уилям е бил финансиран от Инокентий XI. А Данкелман дава име — макар че го опровергава — но онова „нещо“, което, според интуицията на Ролоф, е ръководело ходовете на папата и го е карало тайно да поддържа Уилям: парите.

Хипотезата, че Инокентий е финансирал начинанието на Уилям, обосновава се Данкелман, се основава естествено на едно предположение: а именно, че папата е знаел за предстоящия десант на принца Оранжки, както Ролоф твърди, че е доказал. Веднъж възкачил се на английския трон, Уилям щял да може разчисти дълговете си към папата и рано или късно щял да му върне всичко, и то с лихвите, като на някой най-обикновен лихвар.

Обаче папата не е знаел нищо, кълне се Данкелман. Не е очаквал нищо от Уилям, защото нищо не е и подозирал за предстоящото нападение над Англия. Това доказват, твърди Данкелман, писмата, разменени непосредствено преди десанта на Уилям, между държавния секретар кардинал Алдерано Сибо, нунция във Виена кардинал Франческо Буонвизи и нунция в Лондон Фердинандо Д’Ада. Според посланията папата е много разтревожен от военните маневри на принц Оранжки и никъде не се прави никакъв намек за тайни преговори между Светия Престол и Уилям. Значи папата не знае.

Дори да допуснем, че Инокентий е изпращал помощни суми на Уилям, настоява Данкелман, парите е трябвало почти със сигурност да минават през канала на нунциатурата в Лондон. Но от вноските от Рим за Лондонската легация, най-внимателно проучени от немския учен, не следва наличието на никаква следа за финансово съдействие на Уилям. Разгледаните документи, завършва доволен Данкелман, „дават пълна яснота по въпроса“. Тезата на Ролоф е разбита. Сразен е всеки един, който някога е дръзвал да твърди, че папата е заемал пари на Уилям Оранжки, quod erat demonstrandum 158 158 което трябваше да се докаже (лат.) — (Бел.прев.) .

През 1956, най-накрая идва беатификацията на папа Одескалки, според някои и под въздействието на студената война: турците стават метафора на съветската империя, докато живият папа се превръща в продължител на делото на героя отпреди три века. Инокентий е спасил християнския Запад от турското нашествие, Пий го предпазва от ужасите на комунизма.

Истината е трябвало да чака дълго време. След като веднъж се е утвърдила официалната версия, историците са ревностни, както никога преди, при повтаряне на вече казаното. Смущавани може би от въпроси, прекалено стари и същевременно твърде нови, те посвещават само един безразличен поглед на загадъчната бездна, която свързва завинаги Уилям III Оранжки, принца, който върнал Англия на англиканската религия, и най-великия папа на 17 век.

Междувременно никнели като гъби монографии, студии и дипломни работи върху обезкосмяването в Средновековието, ежедневния живот на глухонемите при френския ancien regime или начина, по който възприемат света мелничарите в долна Галиция. Но никой никога не е паднал така ниско, че да се заеме с даването на окончателен отговор на един забележителен исторически въпрос, да прочете честно документацията на рода Одескалки и писмото на Бокастел, да се понапраши малко в архивите.