Рита Моналди - Печатът

Никой историк обаче не се опитал да изясни фактите, да последва следата, предначертана от анонимните вестници и Байл. Така истината за фамилията Одескалки останала в един куп анонимни писания и в стария, забравен речник на един отричан холандски философ и ренегат (Байл преминал от калвинизма към католицизма, за да се върне пак обратно и накрая да отхвърли всяка вяра).

Междувременно общоприетите животоописания на папата шествали, без да срещнат съпротива и Инокентий XI минал в историята. Фактите изглеждали необорими: през 1683 Виена е освободена благодарение на човека, които мобилизирал католическите принцове и изпратил субсидии от Апостолическата камера в Австрия и Полша. Инокетий XI е папата-герой и аскет, който поставя края на непотизма, които заздравява финансите на Църквата, който забранява на жените да се показват на публични места с къси ръкави, който слага точка на безумната лудост на карнавалите, който затваря театрите в Рим — места на морална разруха…

След смъртта му завалява порой от писма от цяла Европа: всеки владетелски двор моли да го провъзгласят за блажен. Още през 1714 започва процеса по беатификацията, благодарение и на настояванията на племенника му Ливио. Изслушани са все още живите свидетели, приложени са документи, възстановени са биографични данни още от детството му.

Но почти веднага се появяват някои пречки, който забавят хода на следствието. Може би са били извадени на бял свят старите френски памфлети и речникът на Байл: злонамерени писания, недоказани и вероятно невъзможни за доказване клевети, които все пак, дори в случая на един чист, праведен и героичен живот като този на Бенедето Одескалки е трябвало да бъдат разследвани. Подозира се също възможна опозиция от страна на Франция, която не гледа с добро око на обявяването на един неин стар и ненавистен враг за блажен. Процесът по беатификацията, вече утежнен от многобройните й грижливо изготвени актове на следствието, следва предначертан път; от стремително течение се превръща в тиня и всичко като че ли засяда на едно място.

Минават десетилетия. За да се заговори отново за Инокентий XI, трябва да се изчака до 1771 година, когато английският историк Джон Далримпъл публикува своите Memoirs of Great Britain and Ireland . И може би от тях става ясно какво забавя беатификацията. Но, за да се разбере тезата на Далримпъл, трябва да направим крачка назад и да обгърнем с поглед европейската политическа панорама непосредствено преди десанта на Уилям Оранжки в Англия.

През последните месеци на 1688 в Германия пламнало ново, изключително опасно огнище на политическо напрежение. От месеци се очаквало назначението на новия архиепископ на Кьолн — длъжност, на която Франция искала да всяка цена да постави кардинал Фюстенберг. Ако маневрата имала успех, Луи XIV щял да разполага с един скъпоценен мост в Централна Европа, завоювайки военно и стратегическо господство — нещо, което останалите владетели не възнамерявали да толерират. Самият Инокентий XI отказал съгласието си, юридически необходимо, за назначаването на Фюстенберг. По същото време цяла Европа следяла с притеснение на военните маневри на войските на Уилям Оранжки. Какво се готвел да стори Уилям? Да се намеси срещу французите, за да разреши със силата на оръжието въпроса за архиепископа на Кьолн и да разпали по този начин ужасяващ конфликт в цяла Европа? Или пък — както подозирали някои — да нахлуе в Англия?

Следователно ето тезата на Далримпъл. Уилям Оранжки накарал папата да повярва, че иска да използва войските си срещу французите. Инокентий XI, който, както винаги, нямал търпение да вкара прът в колелетата на Луи XIV, паднал в капана и заел на Уилям парите, необходими за издръжката на войската му. А пък принц от династията Оранж прекосил Ламанша и върнал окончателно Англия към протестантската вяра.

Ереста впрочем щяла да възтържествувала благодарение на парите на Църквата. Папата, макар и излъган, все пак бе въоръжил един принц-еретик срещу един принц-католик.

Тази хипотеза вече била развита в някои от анонимните вестници, появили се по времето на Инокентий XI и Луи XIV. Но този път Далримпъл изважда решителното доказателство: две дълги и подробни писма от кардинал д’Естре, извънреден посланик на Луи XIV в Рим, адресирани до френския владетел и до Лувоа, министър на войната на краля-слънце.

Според двете послания, най-тесните сътрудници на Инокентий XI познавали много по-отрано истинските намерения на Уилям Оранжки — завоюването на Англия. Още в края на 1687 — една година преди инвазията на протестантския принц в Англия — държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони влязъл във връзка с един холандски градоначалник, изпратен тайно от Уилям. Но между служителите на Казони се криел предател, благодарение на когото били заловени писмата, пратени от Казони до императора Леополд I. От посланията се разбирало, че папата държал големи парични суми на разположение на принц Оранжки, а също и на император Леополд I, за да могат те да се сражават срещу французите в конфликта, който щял да избухне във връзка с новия архиепископ на Кьолн. От писмата на Казони до Леополд ставало ясно и истинското намерение на Уилям — не един конфликт в Централна Европа срещу французите, а инвазията на Англия, за която следователно министрите на Инокентий XI знаели много добре.