Рита Моналди - Печатът

Вярвам, че това, което съм днес, до голяма степен го дължа на него: беше станал, тъй да се каже, новият ми наставник, един Бог знае до колко различен от абат Мелани. Благодарение на дългия си и мъчителен престой на тази земя, Помпео ми разкри много неща за живота и неговите злини, макар че винаги се е опитвал да ми ги предаде с утехата на вярата и страха Божи. Прочетох всички томове, който ми подари: книги по история, теология, поезия и дори медицина, а и няколкото, съдържащи основите на търговска и стопанската наука, в която Дулчибени бе така опитен и без която днес е немислимо да се живее. Затова сега забелязвам, че съм записал спомените си от онова време с днешните си мисли, приписвайки често на младия и безгрижен прислужник „При оръженосеца“ размишления и думи, които чак сега Бог ми поднася в дар.

Но все пак най-големите разкрития не ми предложиха томовете с политически и морални доктрини, а тези по медицина. Четох немалко, докато се убедя, че изобщо не съм защитен от чумата както ме беше уверил Кристофано в началото на карантината: злочестото ми положение по никакъв начин не ме предпазваше от заразата. Лекарят бе излъгал, може би за да се възползва от услугите ми, и си беше измислил всичко: от приказката за африканското човече-насилник до класификациите на Гаспаре Ското, Фортунио Личето и Йоан Евзебий Нирембергиус, в никоя от които в действителност не се прави и най-малък намек за моя предполагаем имунитет. Кристофано прекрасно знаеше, че ръстът няма никаква връзка с чумата. Нямаше никаква полза да бъдеш злощастно джудже като мен: „наслаждение за принцовете и чудо за зрителите“, както ми се бе подиграл Дулчибени.

И все пак винаги ще бъда благодарен на Кристофано: благодарение на неговата дребна лъжа, моите пигмейски гърди се изпълниха с гордост. Това бе единственият път в моя живот. Моят жесток недъг стана причина да бъда изоставен в ранна възраст и подигравките на цялото човешко общество, независимо че — както вече бе подчертал Кристофано — аз трябваше да се смятам за един измежду най-щастливите от моя вид, mediocres по ръст, а не между minores или, още по-лошо, между minimi .

Когато си мисля за приключенията, преживени в „Оръженосеца“, отново зазвучава в ушите жестокият смях на стражите, докато ме бутаха насила в странноприемницата в началото на карантината; чувам и Дулчибени, който ми се подиграва, наричайки ме на латински pomilione , джудженце. Извиквам пред погледа си просташкия навик на Бреноци да се пощипва между краката, точно на нивото на носа ми; тълпата от корписантари, която ме взема за един от daemunculi subterranei , дребните дяволчета, които населяват техните кошмари. Виждам и себе си, сякаш създаден за оня подземен свят как пъргаво изпреварвам Ато в тесните проходи под странноприемницата.

През ония дни „При оръженосеца“ моето нещастно положение ме измъчваше не по-малко от всичко останало. Но предпочетох да го оставя в сянка по време на описанието на онези драматични премеждия: кой би хванал вяра на разказа на човек, когото само бръчките отличават от някое момченце?

Междувременно разкритията на Дулчибени се потвърдиха от фактите. Племенникът на Инокентий XI, Ливио Одескалки, единствен наследник на папата, купи за смешна сума от императора Леополд унгарското владение Сирмиум. В Рим се говореше, че го сторил въпреки несъгласието на императорските съветници. За да добави блясък към добрата сделка, императорът дори го обяви за принц на Свещената Римска империя. Но както е известно всеки прекалено скъп дар, крие връщането на някаква услуга. Значи беше вярно: императорът също бе задължен на рода Одескалки. Сега им върна дълга си с лихвата.

Ливио Одескалки изглежда не изпитва никакъв срам от своите безчестни и мерзки дела. Говори се, че при смъртта на Инокентий XI наследил повече от един милион и половина скуди, освен владението Чери. Веднага след това той сложи ръце върху херцогството Брачано, маркизата Ронкофредо, графството Монтиано и община Пало, а освен това върху Вила Монталто ди Фраскати. Канеше се да купи и владението на Албано и само самата апостолическа камера успя в последния момент да му провали сделката. Накрая, след смъртта на крал Ян Собиески, победителя при Виена, Ливио се опита да го наследи на полския трон, като предложи осем милиона флорина.

Безсмислено е да се възмущаваме: нечестивата власт на златото непризнаваща нито граница, нито милосърдие — никога не е преставала да се разпространява като чума из Европа и все повече потъпкваха честта на вярата и на короните.