Рита Моналди - Печатът

Вече не съм невинното момченце от ония дни „При оръженосеца“. Онова, което видях и чух тогава, и което никога не ще мога да разкрия никому, беляза завинаги моя живот. Вярата не ме изостави; и все пак, неизбежно чувството на преданост и вярност, което всеки добър християнин трябва да храни към своята Църква, е опетнено завинаги.

Записах своите спомени на тези страници и това ми послужи, ако не за друго, то поне да превъзмогна миговете на най-голяма мъка. За останалото се погрижиха молитвите, близостта с Клоридия и четенето, което бе духовната ми храна през тези години.

Преди три месеца Клоридия и аз най-накрая се венчахме: възползвахме се от пристигането на един странстващ монах в нашето скромно село. Преди няколко дни продадох няколко чепки грозде на един хорист в Сикстинската капела. Попитах го дали някога му се е случвало да пее арии на прочутия Луиджи Роси.

— Роси? — отговори той, сбръчквайки вежди. — А, да, като че ли се сетих за кой иде реч, но това трябва да е доста стара работа, от времето на Барберини. Не — добави той с усмивка — днес никой не си го спомня: сега в Рим всички възхваляват великия Корели, не знаеш ли?

Чак сега си давам сметка, че годините са текли незабелязано извън вратата на моята къщичка. Не, не познавам този Корели. Но знам, че никога не ще мога да забравя името на seigneur Луиджи, нито пък великолепните мелодии на неговите арии, излезли от мода още когато абат Мелани ги пееше за себе си и за мен.

От време на време, понякога дори насън, чувам гласа и виждам острия поглед на Ато Мелани, когото си представям вече стар и прегърбен в парижкия му дом, оная просторна къща, където някога ми бе предложил да живея.

За щастие умората ме откъсва от тъгата: нашият чифлик се разрасна и работа винаги се намира. Впрочем продаваме свежи билки и пресни плодове за вилата на фамилията Спада, която е тук наблизо. Често ме викат там, за да свърша и някоя друга работа.

Но веднага, щом работата ми позволи миг на отмора, пак си спомням думите на Ато, повтарям си една фраза за самотни орли и гарванови ята, и търся вътре в себе си да възстановя звука на гласа, интонацията и скритите намерения, макар да знам, че те са безразсъдни и дръзки.

Много често се връщах напразно на „Улицата на Мечката“, за да питам новите обитатели на сградата, която бе издигната на мястото на странноприемницата (сега там има само жилища под наем), дали са пристигнали писма от Париж за мен или дали някой се е интересувал за някогашния прислужник. Но всеки пък, както се и опасявах, очакването ми не се оправдаваше.

Времето ми помогна да разбера. Едва днес осъзнавам, че абат Мелани не е възнамерявал всъщност да предаде Фуке. Наистина, Ато е връчил на краля писмата, откраднати от Колбер, от които е ставало ясно, че Главният интендант се крие в Рим. Но още преди това кралят е започнал да проявява милост към Фуке; бе му позволил по-лек затворнически режим и хората даже вече са се надявали на освобожданането му. Всички обаче са вярвали, че то се бави по вина на всеизвестния му враг Колбер: в такъв случай не беше ли добра идея писмата на Змията да се занесат на краля? Разбира се, Мелани не е могъл да си представи това, което кралят щеше да си помисли незабавно, още щом е видял писмата, отмъкнати от Ато в кабинета на Змията: Фуке бе в Рим, със secretum pestis , и може би я бе връчил на папата, който поддържаше отбраната на Виена…

Луи XIV не е можел да позволи всичко да отиде по дяволите точно в този момент, когато плановете му, съгласувани с турците, щели да стигнат до своя успешен завършек. Сигурно се е разделил набързо с Ато. Дал си е време за размисъл. Може да го е повикал малко по-късно и да му е разказал кой знае каква история. Каквато и да била тя, сигурен съм как е завършила тази среща: Ато е бил изпратен за една последна и трагична проява на вярност към короната.

Днес всичко това вече не ми изглежда ужасно. Даже с нежност си спомням за хитрината му да ми открадне перличките, за да ме въвлече в своите разследвания. И ми се иска да мога да се върна назад, в последния ден, в който видях Ато Мелани: синьор абате, спрете се, искам да ви кажа…

Това вече не е възможно. Разделиха ни, тогава и завинаги, моята момчешка припряност, разочарованият ми ентусиазъм, нетърпението. Сега знам, че не бе правилно да жертвам приятелството в името на чистотата, близостта заради разума, чувството заради искреността.

Не можеш да си приятел на един шпионин, без да кажеш „сбогом“ на истината.