Рита Моналди - Печатът

Всички предсказания се сбъднаха. През първите дни на карантината бях сънувал Ато, който ми връчваше пръстен и Девизе, който свиреше на теорба. Е, добре, в съновника на моята Клоридия прочетох, че пръстенът е символ на добро, свързано с трудности, а теорбата обозначава загадъчни познания: точно като тайната на чумата.

В съня бях видял мъртвия Пелегрино да възкръсва: предизвестие за терзания и беди, които всъщност после връхлетяха всички ни. В моите фантастични видения бях също така зърнал разпръсната сол, която символизира убийство (смъртта на Фуке), а после една китара, която означава меланхолия работа без признание (аз и Клоридия, никому неизвестни и безинтересни, работещи на нашата нивичка). Само последният символ беше благоприятен и Клоридия добре го знаеше: котката, предвестник на похотливост.

Астрологическата газета на Стилоне Приазо бе предвидила всичко: не само рухването на странноприемницата, но и затворничеството на една група от благородници (карантината на „Оръженосеца“), обсадата на един град (Виена), зловредните трески и отровните болести (сполетели не един от гостите), смъртта на един владетел (Мария Тереза), пътуванията на посланиците (за да пренесат вестта за победата при Виена). Само едно гадание не се беше сбъднало или по-скоро беше победено от по-велика сила: Les Baricades misterieuses бяха попречели да дойде оная „смърт на заключени благородници“, която газетата бе предвещала.

Всичко това ми помогна да взема едно решение, или по-скоро, да се освободя от едно старо и неразумно желание.

Вече не искам да бъда вестникар. И не само поради съмнението (несъвместимо с вярата) дали капризите на звездите управляват нашите съдби. Още едно нещо угаси в мен стария плам.

В многобройните газети, които след премеждията „При оръженосеца“ имах случай да чета, не намерих нищо от онова, на което Ато ме бе научил. Не говоря за фактите: вече знаех, че истинските тайни на владетелите и държавите никога не намираха място по хвърчащите листове, които се продаваха на площада. В равносметките на вестникарите липсва преди всичко смелостта на разсъждението, жаждата за знание, честното и дръзко доказателство за разум. Не казвам, че вестниците са напълно безполезни, но не са направени за оня, който наистина търси истината.

Разбира се, не бих успял със скромните си сили да променя това състояние на нещата. Ако някой би дръзнал да разпространява тайните на Фуке и Кирхер, Мария Тереза и Луи XIV, Уилям Оранжки и Инокентий XI, незабавно би бил арестуван, окован във вериги и хвърлен завинаги в лудница.

Вярно е онова, което казваше Ато — да се познава истината не е от полза за този, който списва газети. Напротив: това е най-голямата пречка.

Мълчанието е единственото спасение за знаещия.

Онова, което никой повече не може да ми върне и което най-много ми липсва, така или иначе не са думите, ами звуците. От Les Baricades misterieuses (от който за жалост не можах да съхраня копие) ми остава вече само един смътен и несвързан спомен отпреди цели шестнайсет години.

Направих си някакво подобие на самотно развлечение, двубой със собствената ми памет. Как беше, как звучеше онзи пасаж, онзи акорд, онова великолепно съчетание на звуци?

Когато летният зной изсушава мозъка и коленете ми омекват, се настанявам под дъба, който хвърля сянката си пред скромната ни къщичка, на стола, който предпочиташе Помпео Дулчибени. Тогава затварям очи и тихичко си тананикам рондото на Девизе: веднъж, после още веднъж и после наново, макар и да усещам, че при всеки опит то става все по-неопределено, все по-неясно, все по-далечно от истинското.

Преди няколко месеца изпратих писмо на Ато. Нямах адреса му в Париж, така че изпратих писмото във Версай с надеждата, че някой ще му го предаде. Сигурен съм, че в двора всички познават прочутия абат-кастрат, съветник на Всехристиянския крал.

Споделих с него дълбоката си мъка, задето сме се разделили, без да му поднеса доказателства за моята благодарност и преданост. Предложих му услугите си, молейки го да ми окаже честта да ги приеме и назовавайки се негов изключително скромен и верен слуга. Накрая му намекнах, че съм написал тези мемоари, които създадох въз основа на моя дневник от онези дни, дневник, за чието наличие Ато изобщо не подозираше.

За жалост все още не ми е отговорил. Така в последно време едно зловещо подозрение започна да терзае мислите ми.

Какво ли е съобщил Ато на Всехристиянския крал, щом се е върнал в Париж? Успял ли е да скрие колко кралски тайни беше разбулил? Или пък е свел очи, засипван от въпросите, оставяйки своя крал да разбере, че знае за толкова много негови безчестия?