Рита Моналди - Печатът

И така, понякога си представям една нощна засада в някоя потайна уличка, един сподавен вик, стъпките на главорезите, които бягат и тялото на Ато, проснато в калта кръвта…

Но не се предавам. Сражавайки се с призраците, продължавам да се надявам. И докато чакам да пристигне поща от Париж, прошепвам от време на време някой стих на стария му учител, seigneur Луиджи:

Скъпи Алесио,

Най-накрая стигнахте до завършека на произведението на двамата ми стари приятели. Сега е Ваш ред да направите последната стъпка и да го поставите в ръцете на Светия отец. Докато поверявам тези редове на листа хартия, се моля Светият Дух да Ви вдъхнови при четенето и за решението, което ще последва.

Изминаха вече почти четиридесет години, откакто получих по пощата ръкописа, в който се разказваше историята за странноприемницата „При оръженосеца“ и за джуджето-прислужник. Естествено, веднага си помислих, че става дума за творба, която е плод преди всичко на фантазията. Разбира се, двамата автори бяха използвали, по техните думи, автентичен исторически документ — непубликуваните мемоари на един прислужник от 1699. Освен това вече знаех, като свещенослужител и учен, за историческата достоверност на разказаното за абат Моранди и Кампанела, за янсенисти и йезуити, за някогашното Сдружение за молитви и грижа за мъртвите, както и за отдавна изчезналия манастир на целестинците, а и за странните теории, които са се разпространявали през 17 век по отношение на изповедта и миропомазването на умиращите. Накрая, не малкото словесни особености, както и свободната употреба на латински цитати, връщаха безспорно към езика, използван през седемнайсетото столетие.

Често даже героите подражаваха прекомерно на езика и терминологията на бароковите трактати, до най-натрапваща се пресиленост.

Но като оставим настрана тези подробности, каква част всъщност беше изцяло измислена? Съмнението бе неизбежно, и то не само поради дръзкия и понякога удивителен характер на текста, но и поради самото представяне на двамата главни герои, които — както вече се каза — напомнят даже прекалено много на традиционната детективска двойка, Шерлок Холмс и от неговия помощник-разказвачът доктор Уотсън, да не говорим пък за дуото Поаро — Хейстингс на Агата Кристи, които на всичко отгоре провеждат своите разследвания най-често сред затворен кръг заподозрени (на влакове, кораби, острови), както е затворена и странноприемницата „При оръженосеца“…

От друга страна — нали в прочутото испанско произведение от 17 век, „Мемоарите на Ласарильо де Тормес“ се среща една аналогична двойка от наставник и наставляван, старец и младеж? А какво да кажем за Данте и за неговия „учител и водач“ Вергилий, които го развежда и напътства из кръговете на ада, толкова наподобяващи подземните проходи на „Оръженосеца“?

Тогава започнах да мисля, че съм изправен пред един „образователен роман“, както би го нарекъл някой литературен експерт, за какъвто аз определено не се считам: роман, посветен на духовното развитие на главния герой, написан под формата на мемоар. Нима невинният прислужник не пораства през нощите в подземията, следвайки абат Мелани и под въздействието на неговите наставления?

Но съвсем скоро си дадох сметка, че подобни размисли все пак не отговаряха на въпроса: кой е авторът на написаното? Моите двама приятели или самият прислужник? Или и те, и той? И в какво се изразява съавторството?

Докато предполагаемите модели, които прехвърлях, бяха толкова далечни във времето, не успявах да стигна до никакъв извод. Но пък и защо всъщност трябваше да сравнявам разказвателния подход с автори като Аретино или например с „Декамерон“ на Бокачо, където на всичкото отгоре — точно както „При оръженосеца“ — героите са доброволни затворници заради чумата и за да убиват времето, си разказват най-разнообразни истории? Не можеше ли това да бъде модел, вече избистрен в съзнанието на неизвестния прислужник?

„Книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история“, заключих, както е казал някой, вече не си спомням кой. Ето защо се отказах от подобен род напразни дирения.

Обаче имаше някои очевадни заемки, които хвърляха много по-тъмни сенки върху автентичността на текста: например една от тирадите, с които Помпео Дулчибени се нахвърля върху коронованите глави, обвинявайки ги в кръвосмешение, наричайки ги „чакали“, чисто и просто представлява откъс от една прословута реч на Робеспиер, за когото самите автори намекват, оставяйки Дулчибени на леглото без панталони, sans culottes , или иначе казано като санкюлот.