Рита Моналди - Печатът

— Но после Всевишният се погрижи всичко да се нареди възможно най-добре — завърши смирено един от капуцините.

— Ех, да, ако Бог пожелае — съгласи се друг негов събрат — накрая всичко се нарежда добре.

Тези мъдри думи все още отекваха в главата ми, когато на следния ден Кристофано ми съобщи, че след няколко денонощия всички ще бъдем освободени от карантината. Под въздействието на празничната обстановка, лекарят лесно бе убедил властите, че вече не съществуваше никаква опасност от зараза. Единственият, който имаше още нужда от грижи, бе Помпео Дулчибени, чието състояние беше обяснено от лекаря на стражарите с едно случайно падане по стълбите на „Оръженосеца“. Сега горкият Дулчибени бе осъден на вечна неподвижност. Кристофано можеше да се грижи за него още няколко дни; после лекарят също щеше да се завърне във Великото херцогство Тоскана.

Кой ли щеше да се грижи, помислих с горчива усмивка, за човека, който бе опитал да отнеме живота на папата?

Бяха изминали пет години от ужасните премеждия в „Оръженосеца“. Странноприемницата бе затворена: Пелегрино бе отведен от жена си, мисля, при някакви близки.

Клоридия, Помпео Дулчибени и аз живеехме в една скромна вила извън градските стени, доста след Порта Сан Панкрацио, където съм и сега, когато поверявам на хартията тези редове. Дните и сезоните, тогава, както и днес, се отбелязваха единствено от прибирането на реколтата от нашата нивичка и от грижата за малкото домашни животни, закупени от спестяванията на Дулчибени. Вече познавах всички мъки на селския живот: бях се научил да заравям ръце в земята, да се допитвам до вятъра и небето, да разменям плодовете на своите усилия със съседа, да преговарям за цени и да се предпазвам от измами. Бях привикнал да разгръщам вечер страниците на книгите с подутите си и оцапани ръце на селянин.

Клоридия и аз живеехме more uxorio 153 153 като съпрузи (лат.) — (Бел.ред.) . Никой от нас не чувстваше някаква вина заради това: в нашето загубено селце не идваха дори и свещеници за великденската благословия.

Откакто окончателно се примири със загубата на краката си, Помпео беше станал още по-мълчалив и сприхав. Вече не си помагаше, вдишвайки стритите листа от мамакока — дрогата от Перу, с която се бе сдобил в Холандия. Именно благодарение на това, от друга страна не ставаше жертва на ония състояния на мрачна възбуда, които се бяха превърнали в необходимост, за да издържа на безспирните набези в галериите под „Оръженосеца“.

Все още не разбираше защо го бяхме взели при нас, предлагайки му подслон и грижи. В началото подозираше, че се стремим към немалкото пари, които щеше да донесе в дома ни. Никога не узна за Клоридия. А и тя, от своя страна, не пожела да му разкрие, че е негова дъщеря. Никога не можа да му прости, че е оставил майка й да бъде продадена.

Когато изминалото време се оказа достатъчно, да заглуши мъката от спомените, Клоридия най-накрая ми разказа преживелиците си, след като я откъснали от баща й Хюигенс я бе накарал да повярва, че я е купил, още като момиченце, от Дулчибени. Беше я държал заключена и после, като се уморил от нея, преди да се завърне в Тоскана при Ферони, я бе препродал в Холандия на други богати италиански търговци.

Дълги години моята Клоридия пътувала заедно с тези търговци, а после с още и още, нееднократно купувана и препродавана. Оттам към древния и срамен занаят я деляла само една крачка. Но все пак, с тайно и трудно натрупаните пари си бе откупила свободата: богатият Амстердам със свободните си нрави бил идеалният град за тази мръсна търговия с тела. Накрая обаче желанието да види отново баща си и да го попита защо я е изоставил, бе взело надмощие, така че то я довело до прага на „Оръженосеца“, подпомагана от науката за числата и от потайната сила на горящата пръчка.

Независимо от понесените мъчения и тъжните спомени, които смущаваха съня й, Клоридия се грижи за Дулчибени с постоянство и усърдие. Той, на свой ред, скоро престана да изпитва неприязън към нея. Никога не й зададе въпроси за нейното минало, спестявайки й неудобството от лъжата.

Много скоро след описаните събития Помпео ме помоли да отида и да взема сандъците с книги, които бе оставил в Неапол. Поднесе ми ги в дар, като ми заяви, че с времето съм щял да оценявам все повече тяхната стойност. Благодарение на тези книги и на размишленията, за които те ни дадоха повод, малко по малко езикът на Дулчибени започна да се развързва. С времето той премина от оценки към спомени и от тях — към наставленията. Не само теоретични обаче, но и основани и на личен опит: който е въртял търговия из цяла Европа на служба при могъща фамилия като Одескалки, има много неща за разказване. Така или иначе, между нас оставаше онази несподелена тайна: защо Дулчибени бе посегнал на живота на папата?