Рита Моналди - Печатът

Помислих за миг и реших:

— Искате аз да стана ваш син?! — извиках, изсмивайки се жестоко в лицето на кастрата, който никога нямаше да има синове.

И като разтворих юмрука си, оставих маргаритите да паднат на пода.

Това мое малко, суетно отмъщение положи гробния камък върху нашата близост: в тези три перлички се търкулнаха далеч от нас другарството, верността, привързаността и всичко онова, което бяхме споделили през изминалите дни. Свърши се.

Но не всичко бе приключило. Липсваше още една част от картината, която бяхме изградили: каква беше истинската причина за ненавистта на Дулчибени към рода Одескалки и в частност към папа Инокентий XI? Наистина, съществуваше един мотив: отвличането и изчезването на дъщерята на Дулчибени. Но, както Ато с право бе отбелязал, това надали беше единственият повод.

Тъкмо докато терзаех съзнанието си с този въпрос, два дни след нощта при Колизея, ме прониза, поразяващ и внезапен, един от ония проблясъци на мисълта, които ни се поднасят в дар толкова нарядко в живота — сега, когато пиша това, мога да го кажа и от личен опит.

Върнах се още веднъж в спомените си на онова, което бях научил от възстановката, която абат Мелани бе направил пред Дулчибени. Дванайсетгодишната дъщеря на Дулчибени, робиня на Одескалки, е била отвлечена и откарана в Холандия от Хюигенс и Франческо Ферони, търговец на роби.

Къде се намираше сега дъщерята на Дулчибени? Или бе още робиня в Холандия, ако дясната ръка на Ферони бе я харесал, или пък продадена в някоя друга страна. Но също така бях чувал, че някои от най-хубавите робини успявали да се освободят рано или късно — продавайки телата си разбира се. Бях чувал, че из тези откъснати от морето земи тази търговия процъфтявала.

Но как щеше да изглежда тя днес? Ако все още беше жива, щеше да е горе-долу на деветнайсет години. От майката, която е била мургава, със сигурност щеше да е наследила подобен тен. Трудно бе да си представя лицето й, без да познавам това на майка й. Но определено е била измъчвана, затваряна, бита. Тялото й, помислих, трябваше да пази следите от всичко това.

— Как разбра? — ограничи се да попита Клоридия.

— От китките. От белезите, които имаш на китките. И после — Холандия, италианските търговци, които толкова ненавиждаш, името Ферони, кафето, което ти напомня за майка ти, постоянните ти въпроси за Дулчибени, възрастта ти и мургавата ти кожа, твоето издирване с горящата пръчка, което те е довело тук; после тълкуванията на картите, спомняш ли си: възстановяването на понесените несправедливости, за което ми намекна — отговорих аз. — И накрая кихането на абат Мелани, чувствителен към холандските платове, които само ти и баща ти носите в тази странноприемница.

Разбира се, Клоридия не се задоволи с това обяснение, за да оправдая собствената си проницателност, трябваше да й разкажа накратко немалка част от премеждията през тези дни. В началото тя естествено, не повярва на много от моите разкрития, въпреки че бях пропуснал многобройни събития, които самият аз бих преценил като фантастични и недостоверни.

Беше, разбира се, доста трудно да й докажа, че нейният баща бе изработил план за покушение над папата — нещо, в което щеше да се убеди чак много по-късно.

Все пак накрая, след дълги и търпеливи обяснения, повярва на честната ми дума и на по-голямата част от фактите, за които я бях осведомил. Разказът, прекъсван от нейните настоятелни въпроси, се проточи почти цялата нощ, през което време естествено имахме удоволствието да си дадем минути на почивка, когато аз бях питащият, а тя задоволяваше любопитството ми.

— И той никога ли не го е подозирал? — попитах я накрая.

— Никога, сигурна съм в това.

— Ще му кажеш ли?

— В началото исках да го направя — отговори тя след кратко мълчание — Толкова го бях търсила. Но сега промених решението си. Първо няма да повярва, после може би изобщо няма да бъде щастлив. Освен това, нали знаеш, майка ми — не мога да му го простя.

— Значи ще го знаем само ние двамата — отбелязах аз.

— По-добре да бъде така.

— Да не знае никой друг?

— Не, по-добре да го знаеш и ти — отвърна, като ме погали нежно по главата.

При това положение се очакваше една-единствена последна новина, и то не само от мен. Всеобщото веселие поради победата при Виена изпълваше града с радостни тържества. Усилията на Дулчибени да унищожи истинската религия на Европа бяха дошли прекалено късно. Но папата? Пиявиците на Тиракорда бяха ли свършили своята работа? Може би подбудителят на победата над турците точно в тези часове се мяташе трескав в завивките си, в плен на чумата. Със сигурност не можехме да узнаем истината тогава, и то все още затворени в странноприемницата. Но скоро щеше да се случи едно събитие, което най-сетне да ни освободи от пленничеството.