Рита Моналди - Печатът

— О, толкова неща, че май не разбрах добре всичко. Знаете, при треска… Ако не ме лъже паметта, често назоваваше някой си Фуше, или някакво подобно име, после някакъв си Лозон, струва ми се — намекнах, като нарочно измених имената. — Говореше за някаква крепост, после за чумата, за някаква тайна на чумата или нещо подобно, а после за противоотрова, за кралица Мария Тереза, за турците, даже за някакъв заговор. Така де, бълнуваше, знаете как става. Кристофано доста се беше притеснил, но бедният Дулчибени излезе от делириума, а сега пък трябва да се притеснява повече за краката и гърба си, че…

— Кристофано? И той ли чу?

— Да, ама нали знаете, когато лекарят работи, и чува, и не чува. Говорих за това с абат Мелани и той…

— Какво си направил? — изръмжа Девизе.

— Казах на абат Мелани, че Дулчибени беше зле и имаше температура и бълнуваше.

— И разказа ли му… всичко? — попита той ужасено.

— Че кой да помни, синьор Девизе? — отвърнах учтиво, но с известно удивление. — Знам само, че синьор Помпео Дулчибени беше повече на онзи, отколкото на този свят, и абат Мелани сподели с мен това притеснение. А сега, ако ме извините… — казах, като се промъкнах през вратата и се сбогувах.

След като се убедих в това, което знаеше Девизе, си бях позволил и едно малко отмъщение. Паниката, която бе обхванала китариста, говореше ясно: той не само знаеше онова, което знаехме аз и Ато, но — както можеше да се очаква — бе пряк участник в събитията. Именно затова се почувствах доволен, като го оставих със зловещото подозрение: бълнуванията на Дулчибени (каквито всъщност никога не бе имало) бяха стигнали посредством мен не само до ушите на Кристофано, но и до абат Мелани. И ако Ато пожелаеше, сега можеше да обяви Девизе за предател на краля на Франция.

Болно ми беше на душата от надменното поведение, което винаги ми се бе налагало да понасям от страна на китариста. Благодарение на някоя и друга добре скалъпена лъжа, тази нощ най-накрая щяха да спя със спокойния сън на господата, а той — със злощастните кошмари на отхвърлените.

Признавам: имаше само една личност, една-единствена, с която ми се искаше да споделя това последно постижение на разума си. Но тези времена вече бяха минали. Не можех да отрека пред самия себе си, че след сблъсъка с Дулчибени на стените на Колизея, между мен и Ато всичко се бе променило.

Разбира се, той бе разкрил престъпния и богохулен план на Дулчибени. Но в момента на истината го бях видял да се олюлява, и то не в буквалния смисъл на думата, както противникът му. Беше се качил на Колизея като обвинител, а беше слязъл като обвиняем.

Бях сразен и наранен от неговата нерешителност в защитата от обвиненията и намеците на Дулчибени относно смъртта на Фуке. В миналото го бях виждал да се колебае, но винаги и само поради страх от тайни и надвиснали опасности. А пред Дулчибени се държа така, сякаш причината за неувереността му не беше вече страхът от неизвестното, а от онова, което той прекрасно знаеше и което трябваше да крие. И така, обвиненията на Дулчибени (за отровата, изсипана във водата за миене, нареждането да убие, получено от краля на Франция) макар и лишени от каквото и да е доказателство, звучаха дори по-категорично от съдебно решение.

И после — онова странно, подозрително съвпадение: както беше припомнил Дулчибени, последните думи на Фуке бяха: „Ах, значи все пак е вярно“; стихът от една песен на маестро Луиджи Роси, която един ден бях чул Ато да пее, обзет от върховна тъга. „Ах, значи все пак е вярно… че ти мислите си промени“: така свършваше куплетът, като недвусмислено обвинение.

Същите тези думи го бях чул да прошепва дори когато, надвивани от приливите на Клоака Максима, на свой ред можехме да напуснем този свят. Защо и тогава, пред прага на смъртта, на устните му бе този стих?

С очите на фантазията си представих, че съм отнел чрез предателство живота на стар приятел и се опитах да почувствам силата на вината, която със сигурност щеше да ме разяжда. Ако бях чул последните му думи, нямаше ли те да звучат завинаги в ушите ми, докато не достигнат и до устните?

Освен това, докато Дулчибени го обвиняваше и повтаряше този скръбен стих, бях доловил как гласът на Мелани секна под тежестта на вината, каквато и да беше тя.

За мен той не беше вече същият Ато Мелани. Не беше настоятелен наставник, нито верен водач. Отново се бе превърнал в кастрата Ато Мелани, какъвто го бях опознал дни по-рано от разговорите на Девизе, Кристофано и Стилоне Приазо: абат на Бобек по милостта на френския крал, голям интригант, още по-голям лъжец, невероятно голям предател, изключителен шпионин. И може би убиец.