Рита Моналди - Печатът

Тогава си спомних, че абатът така и не ми беше дал убедително обяснение на въпроса защо бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“ и най-накрая разбрах, че трябва да ги е чул, без да схване смисъла им, от устата на умиращия Фуке, докато го е разтърсвал за раменете — както Пелегрино ни бе описал — и му е крещял в лицето въпроси, осъдени да останат без отговор.

Накрая ми стана мъчно за него: бе изигран, както беше казал Дулчибени, от собствения си крал. Всъщност вече бях разбрал, че Ато бе пропуснал да сподели с мен част от разказа за своето тършуване в кабинета на Колбер: писмата, които издаваха присъствието на Фуке в Рим, Ато бе показал по-късно на Луи XIV.

Главата ми не можеше да го побере: как, как така бе имал смелостта да предаде стария си благодетел? Може би Ато е искал да засвидетелства веднъж завинаги своята вярност към Негово Всехристиянско Величество. Това е било върховен жест: предал е на краля върху златен поднос тъкмо човека, чието приятелство преди двайсет години му беше струвало изгнание от Франция. Но това е било фатална грешка: кралят се бе отплатил на предания кастрат с ново предателство. Изпратил го бе в Рим именно за да убие Фуке, без да му признае истинските подбуди за тази зловеща заповед, нито бездната от смърт и омраза, която е таял вътре в себе си. Кой знае с каква абсурдна история кралят е заслепил Ато, с какви срамни лъжи е окалял още веднъж поруганата чест на стария Главен интендант.

В последните дни, които прекарах в „Оръженосеца“, от главата ми не излизаше опозореният образ на абат Мелани, който продаваше на владетеля живота на своя нещастен стар приятел и после не успяваше да се измъкне от нечовешките заповеди на жестокия деспот.

С каква смелост беше разигравал после пред мен ролята на опечаления приятел? Сигурно бе впрегнал цялото си майсторство на кастрат-актьор, помислих си с гняв. Или може би тези сълзи са били истински, но са били плод единствено на угризенията.

Не зная дали Ато бе плакал, когато, принуден от заповедите на своя крал, се е готвел да замине за Рим, за да сложи край на живота на Фуке; или пък е извършил всичко като добре дресирана хрътка.

Последните думи на уморения, стар и полусляп Главен интендант, докато е умирал от неговата ръка, сигурно са го объркали: от тези едва промълвени фрази, говорещи за мистериозни барикади и скрити тайни, но може би по-скоро от погледа на онези честни очи, Ато е разбрал, че е станал жертва на лъжите на своя крал.

След това бе прекалено късно, за да поправи грешката си, но не и за да разбере подбудите на краля. Ето защо бе започнал разследванията с моето неволно съдействие.

Скоро вече не можех да разсъждавам по-нататък. И не успявах да избегна усещането за погнуса от абат Мелани. Повече не споделих нищо с него. В хода на размислите ми се беше изгубило старото взаимно доверие помежду ни, старата близост, която така бързо бяхме изградили в малкото дни на съжителство в „Оръженосеца“.

И все пак, никой не ме бе научил на повече неща, никой не ме бе вдъхновявал повече от него. Затова се опитвах да поддържам, поне външно, услужливата любезност, която бе привикнал да среща у мен. Но в очите и в гласа ми липсваха онзи блясък и оная топлина, които само приятелството може да дари.

Подобна промяна наблюдавах и у него: вече бяхме чужди един на друг, и той също го знаеше. Сега, когато Дулчибени лежеше скован в леглото си и бяхме разкрили неговия план, абат Мелани нямаше вече никакъв враг за побеждаване, никаква засада за подготвяне, никаква загадка за разплитане. А щом липсваше наложителността на действието, той повече не се и опита да се оправдае в моите очи, да ми предложи обяснения за своето поведение, както бе правил дотогава пред постоянните ми настоявания. В последните дни той се огради в стени от смутено мълчание — такива, каквито издига единствено вината.

Само един път, една сутрин, докато приготвях обяда в кухнята, той ненадейно дойде при мен и взе ръцете ми в своите:

— Ела с мен в Париж. Къщата ми е голяма, ще ти дам най-доброто образование. Ще бъдеш мой син — каза абатът с печален глас.

Усетих нещо в десницата си: разтворих я, вътре бяха моите три маргарити, венецианските перлички, подарък от Бреноци. Трябваше да се досетя: той ми ги беше взел под носа, оня първи път в стаичката, за да ме накара да му помогна в разследванията.

А сега ми ги връщаше, като така сам слагаше точка на последната си лъжа. Може би това беше опит за помирение?