Рита Моналди - Печатът

Подобно обобщение, дотолкова изпълнено с невероятни събития, можеше да прозвучи прекалено фантастично, почти като плод на болен разум; но точно това, подсказваше необоримата логика. Нима цялата невероятна плетеница на отношенията между Кирхер и Фуке, Мария Тереза и Луи XIV, Лозюн и Мадмоазел, Корбета и Девизе не граничеше с лудостта? А при все това бях прекарал цели нощи с Ато Мелани да пререждам парче по парче, в някакво подобие на ясновидско безумие, тази привидно безсмислена интрига.

Мислите ми бяха населени от тъмните агенти на краля-слънце, заели се да заразят нещастната Виена, вече на ръба на силите си; от другата страна виждах защитниците, тайните служители на Мария Тереза. Всички те се допитваха до тайни формули, скрити в петолинията на Кирхер и Корбета, размахваха колби, аламбици и други неясни инструменти (като тези на острова на Дулчибени) и произнасяха неразбираеми херметически слова в някое изоставено подземие. После едните щяха да отровят, а другите да пречистят — води, градини, улици. В невидимата битка между secretum morbi и secretum vitae накрая бе победил принципът на живота: същият, който бе пленил сърцето и разума ми, докато слушах рондото на китарата на Девизе.

От последния, разбира се, нямаше да изкопча нито сричка. Но ролята му бе почти напълно ясна и си я представях още по-ясно: Девизе, който получава от ръцете на кралицата оригиналното копие на рондото Les Baricades misterieuses; има нареждане да отиде в Италия, в Неапол, и да се свърже с един възрастен пътник с двойна самоличност… В Неапол Девизе намира Фуке вече в компанията на Дулчибени. Вероятно показва на стария Главен интендант рондото, което преди години самият той е предал за кралицата в сигурните ръце на Лозюн. Но Фуке е полусляп: сигурно е опипал листовете с измършавелите си ръце, със сълзите на вълнение, изпарили последните съмнения на стареца: кралицата е успяла, secretum vitae е в добри ръце, Европа няма да стане жертва на налудничавия стремеж към власт на един-единствен властелин. Мария Тереза, преди да напусне тази земя, чрез ръката на Девизе му дарява тази последна утеха.

Девизе и Дулчибени, по общо съгласие, решават да доведат човека, когото закрилят, в Рим, близо до папата, където опасните емисари на краля-слънце срещат по-големи затруднения. Въпреки че в действителност Дулчибени има съвсем различни намерения… И в Рим, докато „При оръженосеца“, когато свири за нас Les Baricades misterieuses , Девизе знае, че Мария Тереза е изпратила от Париж във Виена тайната квинтесенция на тези ноти, secretum vitae , за да прегради пътя на чумната зараза, която инак би дарила победата на турците.

За всичко това от Девизе нямаше да чуя нито една думичка. Неговата искрена преданост към Мария Тереза надали щеше да се е изпарила със смъртта на владетелката. Освен това опасността да бъде разпознат като заговорник против интересите на краля-слънце би имала за него страшни последствия. Но, прилагайки още веднъж правилото, на което ме научи Ато Мелани, реших да сваля от раменете на Девизе опасната задача. Вместо него щях да говоря аз, скромен прислужник, комуто никой не отдава значение. Само няколко добре премерени думи: нямаше да преценявам казаното в словата, а неизреченото в мълчанията.

Сгодният случай дойде съвсем скоро. Той ме беше извикал, с молба за допълнителна закуска, в късния следобед. Занесох му кошничка със салам и няколко филийки хляб, които той погълна лакомо. Когато натъпка устата си с вкусната храна, се разделих с него, насочвайки се към вратата.

— Между другото — казах небрежно — изглежда, че във Виена всички трябва да засвидетелстват голяма признателност на кралицата Мария Тереза заради спасението от чумата.

Девизе пребледня.

— Мммм — опита се той да каже нещо, разтревожен, с уста, пълна с храна, и се върна в търсене на глътка вода.

— Ох, да не ви влезе в кривото гърло? Ето, пийте — рекох, като му подадох една малка кана, която бях взел със себе си, но предвидливо не му бях връчил.

Докато пиеше, той се облещи с въпросително изражение.

— Искате да знаете кой ми го каза? Ами, нали знаете, че заради оня злощастен инцидент синьор Помпео Дулчибени доста често се измъчва от треска и по време на една криза започна да говори и говори много. Аз случайно бях там.

Беше ужасна лъжа, която Девизе изпи така жадно, както водата, която току-що бе излочил.

— И какво… какво друго каза? — заекна той, след като си избърса устата и брадичката с опакото на ръката и се опита да остане спокоен.