Рита Моналди - Печатът

— Към Хабсбургите!

— Ето, че стигнахме до целта. Следователно, за да подредим фактите, е необходимо да мислим, че Мария Тереза е получила и използвала secretum vitae срещу Луи XIV. Фуке може да е дал secrteum vitae на Лозюн, който вероятно го е предал на любимата Мадмоазел, а тя — на кралицата.

— Кралица, която действа подмолно срещу краля, своя съпруг — разсъдих на висок глас. — Това е нечувано.

— И тук грешиш — каза Ато — защото има прецедент.

През 1637, каза абатът, една година преди да се роди Луи XIV, тайните служби на френската корона заловили едно писмо от посланика на Испания в Брюксел. Писмото било изпратено до кралица Ана Австрийска, сестра на испанския крал Филип IV и съпруга на крал Луи XIII. Накратко — майката на краля-слънце. От посланието се разбирало, че Ана Австрийска поддържала тайна кореспонденция със своята родина. И то тъкмо когато между Франция и Испания бушувал остър конфликт. Кралят и кардинал Ришельо наредили грижливо и дискретно разследване. Така се разкрило, че кралицата посещавала малко прекалено често един парижки манастир: официално, за да се моли, но всъщност, за да разменя писма с Мадрид и с испанските посланици в Англия и Фландрия.

Ана отрекла да е допуснала да я ползват за шпионаж. Тогава била повикана на таен разговор от Ришельо: кралицата рискувала да попадне в затвора, предупредил я студено кардиналът, и една обикновена изповед нямало да я спаси. Луи XIII щял да й прости само в замяна на подробен доклад за новините, които тя била узнала от тайната си кореспонденция с испанците. В действителност в писмата на Ана Австрийска не ставало дума за обичайните оплаквания относно нейния живот в двора на Париж (където Ана, както щяло да се случи и с Мария Тереза, била доста нещастна). Кралицата на Франция си разменяла с испанците ценни политически сведения, може би с надеждата, че ще може да ускори края на войната. Но това било в разрез с интересите на кралството. Ана признала всичко.

— През 1659, по време на преговорите за Пиренейския мир на острова на Фазаните — продължи Ато, — Ана най-сетне видя отново брат си, крал Филип IV Испански. Не се бяха срещали от четиридесет и пет години. Бяха се разделили с мъка, когато тя, млада, едва шестнайсетгодишна принцеса, бе заминала завинаги за Франция. Ана прегърна и целуна нежно брат си. Филип обаче отдръпна лице от устните на сестра си, докато я гледаше в очите. Тя каза: „Ще ми простите ли, задето бях толкова добра французойка?“. „Мога да ви уважавам за това.“, отвърна той. Откакто Ана бе престанала да шпионира за него, макар и по принуда, брат й бе престанал да я обича.

— Но тя е била кралицата на Франция, не е могла…

— Знам, знам — каза набързо Ато — разказах ти тази стара история само, за да разбереш какви са Хабсбургите, дори когато се женят в чужда страна — остават си Хабсбурги.

— Черноводивто загалопирка.

Бяхме прекъснати от Угонио, който проявяваше признаци на нервност. След един относително спокоен участък, реката бе станала доста по-стремителна. Корписантарят гребеше все по-настървено, опитвайки се сега да забави нашето движение. Гребейки срещу течението, в началото беше строшил едното от греблата в стените на каменния улей в твърдото корито на водната маса. Сега бе настъпил сложен момент: малко по-нататък реката се разделяше на две течения: едното бе двойно по-широко от другото. Шумът и скоростта на водите решително се увеличаваха.

— Дясно или ляво? — попитах корписантарят.

— Снамалявайки грамовете, за да не се науголемят гримовете, и за да бъда повеч’ добродеятелец отколко злодеятелец, неведоумявкам разбирателството и кормилствувкам посоката — каза Угонио, докато Ато възразяваше.

— Остани на по-голямото течение, не завивай — каза абатът, — разклонението може да е без изход.

Обаче Угонио решително тласна няколко пъти с греблото, вкарвайки ни в по-малкия канал, където скоростта почти внезапно намаля.

— Защо не ми се подчини? — ядоса се Ато.

— Каналченцето е възизвеждащо, каналищището втечносмърдяващо се, все още като задовлетворявайки на задължението в новопокръстника нараствува радостноста, добразбирам.

Разтърквайки очите си, сякаш страдаше от силно главоболие, Ато отказа да разгадае мистериозното обяснение на Угонио и се затвори в кисело мълчание.

Съвсем скоро потиснатият гняв на абат Мелани намери начин да се изрази. След няколко минути спокойно плаване, таванът на галерията започна да се снишава.