Рита Моналди - Печатът

Показа ми чудноватата работилница, която се разполагаше в средата на острова.

Два големи каменни блока бяха сложени на земята, така че да служат за пиедестал на две маси от тъмно и прогнило дърво. Върху едната зърнах огромен брой инструменти: пинцети, остри ножчета и ножове за рязане, ножици и разнообразни остриета без дръжки; като доближих светилника, забелязах, че всички те бяха оцапани със съсирена кръв, с оттенъци, който варираха от алено до черно. От масата се носеше зловонният дъх на мърша. Между ножовете стояха две свещи, изгорели наполовина. Абат Мелани ги запали.

Минах към другата маса, върху която бяха разположени други, по-загадъчни предмети: керамичен съд с капак, целият украсен, с няколко дупки по страните, които ми се сториха някак странно познати; ампула от прозрачно стъкло, и която също не ми се видя непозната; до нея широка купа от червеникава глина подобна на ваза, с диаметър горе-долу един лакът, с някакъв чудноват метален уред по средата. Беше един вид малка бесилка: върху един широк триножник се издигаше една отвесна пръчка, завършваща с два закривени клона, които, посредством винт можеха да се затягат колкото човек иска, като че за да удушат някое нещастно създание. Съдът бе пълен до половина с вода, така че малкото бесило (не по-високо от една стомна) беше изцяло покрито, с изключение на удушаващия кръг на върха му.

На земята се намираше обаче най-особената вещ в цялата мистериозна работилница: желязна клетка, висока колкото малко дете, с доста гъсти решетки; приличаше на затвор, помислих, за мънички същества, подвижни и летящи, като пеперуди и канарчета.

Забелязах някакво движение вътре в клетката и се приближих. Дребно сиво създание ме гледаше изплашено отвътре — в дървена кутия, натъпкана със сено.

Ато приближи светилника, за да ми помогне да разгледам по-добре това, което той и Угонио вече бяха разпознали. С изненада разпознах един нещастен плъх, останал вече единствен заложник на острова и видимо уплашен от нашето присъствие.

Около клетката, натрупани един върху друг, се издигаха още странни предмети, които огледахме с предпазливо отвращение: урни, пълни с жълтеникав прах, лепкави течности, секреции, утайки от разни настойки, телесни сокове и мътни води; стомни, пълни с животинска (или човешка?) мас, хитроумно замесени с пепел и одрана кожа, и други отблъскващи смеси; разкривени съдове, аламбици, стъклени шишета, един кош, пълен с кости, със сигурност животински (които все пак Угонио изяви претенции да изследва задълбочено), къс развалено месо, изгнили корички от плодове, орехови черупки; керамична купа, пълна с кичури коса, една друга от стъкло, съдържаща цял грозд мънички змийчета, съхранени в спирт; една мрежа за риба, един мангал с духало, стари дърва за горене; листове прогнила хартия, въглени и камъни; накрая един мръсен чифт ръкавици, камара от омазани парцали и други гнусотии.

— Това е леговището на някой изверг — казах объркан.

— По-лошо — отвърна Ато, докато все още се въртяхме замаяни из тази безумна и зловеща занаятчийница. — Това е бърлогата на Дулчибени, гост на твоята странноприемница.

— Но какво, за Бога, прави той? — извиках ужасен.

— Не е много ясно. Със сигурност прави нещо на плъховете, което не се харесва на Угонио.

Корписантарят все още гледаше замислен касапския тезгях, изобщо необезпокояван от вонята на смърт, която се носеше от него.

— Затворническата удушвачка, разкормвачка… поразпорва, но сърдце му се не умилостивлява — каза накрая.

— Много благодаря, дотук и аз бях стигнал — рече Ато. — Първо залавя плъховете с мрежата за риба и ги слага в клетката. После ги използва за някакво странно врачуване и ги удушава с това нещо, дето прилича на малка бесилка. След което ги разпорва и накрая не знам какво друго им прави — каза Ато с кисела усмивка. — И всичко това в съгласие с благочестивите предписания на янсенистите от Порт-Роял! Това в клетката трябва да е единственият оцелял.

— Синьор Ато — казах, замаян от този апотеоз на отвращението — не ви ли се струва и на вас, че някои от тези вещи са ви познати?

Показах му ампулата на тезгяха, отстрани на малката бесилка.

Вместо отговор, Ато извади от джоба си един предмет, за чието съществуване вече бях забравил. Разви една кърпичка и показа парченцата от стъклената ампула, пълна с кръв, която бяхме намерили в прохода D . Взе фрагментите и ги доближи до цялата ампула.

— Като близнаци! — забелязах с изненада.