Рита Моналди - Печатът

— Това е някакъв второразреден канален отвод, проклет да си ти и кокошият ти мозък — обърна се Ато към Угонио.

— Ако обаче се не втечносмърдява, тъй как другото разклоненище се втечносмърдява.

— Но какво значи това? — попитах, притеснен от тавана, който ставаше все по-нисък.

— Не се втечносмърдява в независмостност от туй, че се поутеснява.

Окончателно се отказахме да тълкуваме речевите йероглифи на Угонио, защото междувременно галерията бе станала толкова ниска, че се наложи неудобно да се снишим в лодката. Угонио вече едва успяваше да гребе, а самият Ато трябваше да окуражава движението на лодчицата, като я тласкаше от кърмата с едната от пръчките. Вонята на черните води, сама по себе си непоносима, бе още по-мъчителна поради положението ни и задушаващо тясното пространство, в което се бяхме озовали. Помислих си с искрица съжаление за Клоридия, за изблиците на несдържаност на господаря Пелегрино, за слънчевите дни, за моето легло.

Внезапно чухме шум от цамбурване, точно отстрани на нашето корито. Живи същества от незнаен вид плискаха водите около нас.

— Мишкоплъхове — оповести Угонио — бягствуват.

— Какъв ужас! — отбеляза абат Мелани.

Таванът бе станал още по-нисък. Угонио се видя принуден да издърпа греблата на борда. Само Ато, вече преминал на носа на лодката, побутваше нашия плавателен съд с ритмични удари на пръчката в дъното на канала. Водите, които порехме, вече бяха почти изцяло заблатени и все пак лишени от естествената си тишина: навсякъде около нас, в странен контраст с ритмичните удари на абат Мелани, ни следваше непрекъснато враждебното цвърчене на плъховете.

— Ако не знаех, че съм жив, щях да кажа, без много да му мисля, че се движим по водите на Стикс — каза Ато, изпъшквайки от умора. — При положение, че не греша по първата точка, разбира се — добави той.

Вече лежахме по корем, натъпкани един до друг в дребния корпус на лодчицата, когато чухме акустиката на галерията да се изменя и омекотява, като че ли каналът скоро щеше да се разшири. И тогава пред смаяните ни лица високо в галерията се появи една огнена окръжност, в която трептяха жълти и червеникави езици и сякаш искаха да ни погълнат.

Разположени лъчеобразно, в кръга стояха трима магьосници, неподвижни и застрашителни. Обгърнати в алени туники и дълги конусовидни качулки, те ни наблюдаваха с ледени погледи. Изпод качулките, през кръгли дупки, святкаха смръщени, злонамерени и всезнаещи очи. Един от тримата държеше в ръка череп.

Втрещени от изненада, и тримата се отдръпнаха едновременно. Лодката леко се отклони от естествения си ход и застана напречно; нос и кърма задраха двете противоположни страни на канала, и лодката се запря точно под огнения кръг.

Един от тримата магьосници (или бяха пазители на ада?) наведе глава надолу, оглеждайки ни със злонамерено любопитство. Държеше факла, която неколкократно размаха в опита си да освети лицата ни; неговите другари се съветваха шепнешком.

— Може би съм сгрешил по първата точка — чух да мърмори Ато.

Вторият магьосник, който държеше в ръка голяма бяла свещ, на свой ред се наведе напред. И в този миг Угонио нададе ужасяващ вик, започна лудешки да се гърчи и без да иска, ме ритна в стомаха, а абат Мелани удари по носа. Сковани от страх до момента, и двама отвърнахме с непростимо неблагоразумие, като почнахме да си раздаваме удари наслуки. Междувременно лодката се бе освободила от заклещването, така че, преди да успеем да си дадем сметка, схватката ни, породена от ужаса, даде своя резултат. Чух плясък, даже два, от двете ми страни.

Светът се преобърна и ненадейно всичко стана студено и тъмно, докато разни същества избликваха от дяволските глъбини и се плъзгаха по лицето ми, цапайки го с невъзможни нечистотии. Извиках на свой ред, но гласът ми прекъсна и аз паднах стремглаво като Икар.

Никога не ще узная колко време (секунди, часове?) бе траял кошмарът в подземния канал. Знам само, че моят спасител бе Угонио, който с животинска сила ме издърпа от вълните и ме просна, без много да умува, върху някакви твърди дъски, като почти ми строши гръбнака.

Разбит от ужас, бях загубил представа за времето. Трябва да съм паднал доста зле в канала, помислих си, подавайки едва глава над водата (дори аз можех да докосвам дъното с пръстите на краката си) или пък отпускайки се по гръб на повърхността, докато най-накрая бях спасен от Угонио. Сега лежах в лодката, отново изправена и извлечена на сухо.