Рита Моналди - Печатът

— Вярвате ли, че ще се справи? — попитах абат Мелани.

— Нямам ни най-малка представа. Описвахме му до припадък всеки ъгъл на къщата, но той като че ли вече знаеше какво трябва да прави. Не мога да ги търпя тези двамата.

Междувременно вече достигахме с лека стъпка малкия подземен канал, около който преди две нощи бе изчезнал Дулчибени. Преминахме край вонящите и разлагащи се трупове на плъховете и съвсем скоро чухме шума от подземното водно течение. Този път бяхме добре въоръжени: по искане на Ато, корписантарите бяха взели със себе си дълго и здраво въже, няколко железни гвоздея, един чук и някаква дълга пръчка. Те щяха да ни послужат за опасната и безразсъдна операция, която Ато държеше на всяка цена да се изпълни — да преминем реката.

Известно време постояхме в замислено съзерцание на водното течение, което като че ли изглеждаше по-черно, вонящо и заплашително от обичайното. Потръпнах, като си представих зловещото падане в тази мръсна и враждебна течаща маса. Дори и Угонио ми се стори притеснен. Дадох си кураж, отправяйки мълчалива молитва към Бога.

Неочаквано обаче видях Ато да се отдръпва от мен и да насочва поглед към мястото, в което дясната стена на галерията образуваше ъгъл с улея, в който бушуваше реката. Няколко мига Ато остана неподвижен на ъгъла между двата прохода. После плъзна ръка по протежението на стената на речната галерия.

— Какво правите? — казах разтревожен, като го видях да се надвесва заплашително над реката.

— Млъкни — процеди той, докато все по-трескаво опипваше стената, сякаш търсеше нещо.

Вече се канех да му се притека на помощ, страхувайки се, че ще изгуби равновесие. И точно в този момент го видях да се отдръпва от рискованото си положение, стискайки нещо в лявата си ръка.

Беше едно малко въженце, като онези, които рибарите използват, за да закотвят лодките си на брега на Тибър. Ато започна да дърпа въжето, като лека полека направи кълбо. Когато най-накрая срещуположната страна изглежда започна да се съпротивлява, Ато подкани мен и Угонио да погледнем в рекичката. Точно пред нас, едва осветена от светлината на светилника, се поклащаше една лодка.

— Сега мисля, че и ти разбра — каза малко по-късно абат Мелани, докато плавахме мълчаливо, тласкани от течението.

— Не, ако трябва да съм искрен — признах. — Как успяхте да откриете лодката?

— Много просто. Дулчибени е имал две възможности: да преплува реката или да я прекоси с лодка. За да не плува обаче, е имал нужда от лодка, закотвена на мястото, където се срещат двете галерии. Когато пристигнахме, тук нямаше помен от лодка, но ако имаше поне една, със сигурност щеше да бъде подложена на тласъка на течението.

— Значи, ако е вързана на въже — досетих се аз — щеше да е изтласкана в галерията в дясно от нас, поради силата на водното течение, което тече отляво надясно, за да се влее в Тибър.

— Точно така. Ето защо лодката трябваше да е вързана с въже в точка, разположена вдясно спрямо галерия С , тоест все по посока на течението. В противен случай щяхме да видим точно пред очите си въжето, което се опъва отляво надясно към лодката. Поради това потърсих въжето от дясната страна. Беше завързано за един железен пръстен, забит там кой знае от кого и откога.

Докато размишлявах върху новото доказателство за проницателността на абат Мелани, Угонио подпомагаше нашето придвижване, като лекичко тласкаше напред лодката с помощта на двете гребла. Пустият пейзаж, който се разкриваше на светлината на нашия светилник, беше мрачен и еднообразен. Върху заобления скален таван на галерията отекваше плисъкът на вълните, разбиващи се в крехката ни лодчица.

— Но вие не бяхте сигурен, че Дулчибени е използвал лодка — възразих неочаквано, — казахте „ако имаше поне една…“

— Понякога, за да разбереш истината, трябва да я предположиш.

— Какво искате да кажете?

— Същото се случва и в държавните дела: при наличието на необясними или нелогични факти, човек трябва да си представи какво е необходимото условие, което ги предопределя, колкото и невероятно да е то.

— Не разбирам.

— Най-абсурдните истини, момче, които обикновено са и най-страшните, никога не оставят следи за себе си. Запомни го.

— Искате да кажете, че никога не могат да бъдат разкрити?

— Не е речено. Има две възможности. Първата е, че има някой, който знае истината или я е разбрал, но няма доказателства.

— И тогава? — попитах, схващайки съвсем малко от думите на абата.