Рита Моналди - Печатът

Гърбът страшно ме болеше; дишах учестено поради студа и страха, който все още ме караше да усещам неговите дяволски проявления. Така че помислих, че очите ми ме лъжат, когато, след като се надигнах и седнах, се огледах наоколо.

— Благодарете и двамата на абат Мелани — чух да казва Ато. — Ако, докато падах във водата, бях изпуснал светилника, сега щяхме да сме храна за плъховете.

Скромното светилниче продължаваше героично да осветява обстановката, предлагайки на очите ни възможно най-неочакваната гледка. Макар и в борба с тъмнината, успях определено да различа, че се намирахме в средата на широко подземно езеро. Над главите ни се отваряше, както ехото даваше да се разбере, огромна и внушителна кухина. Навсякъде около нас се плискаха заплашително черните подземни води. Но ние бяхме на сигурно място — бяхме попаднали на някакъв остров.

— За да излязна по добродеятелец, отколко злодеятелец и за да бъде повеч отец отколко отцеубиец, ужаснява ме автородеятелят на таз лайномазна и зломразна постановка. Той е един гнуснофонски криминалник!

— Имаш право. Който и да го е сторил, е чудовище — каза Ато за първи в съгласие с Угонио.

Изследването на езерния остров, върху който съдбата (или по-скоро нашето безразсъдство и липсата на упование в Бога) най-милостиво ни беше изхвърлила, не бе трудна работа. Малкият къс земя можеше да се обходи за няколко секунди. За да бъда ясен, бих казал, че не бе по-голям от скромната църквица „Санта Мария ин Постерула“.

Но това, което привличаше вниманието на Ато и Угонио, се намираше в средата на островчето, където бяха събрани някакви предмети с различна големина, които все още не можех да видя добре.

Опипах дрехите си: целият бях мокър и треперех от студ. Разтърсих се в опита си да дам тласък на вътрешната топлина и слязох на свой ред от лодката, опипвайки недоверчиво с крак сивата почва на острова. Присъединих се към Ато и Угонио, които оглеждаха насам-натам със замислено и погнусено изражение.

— Трябва да кажа, момче, че твоят талант в припадъците все повече се усъвършенства — посрещна ме Ато. — Блед си. Виждам, че срещата отпреди малко те е уплашила.

— Но кои бяха те? Пресвети небеса, изглеждаха…

— Не, не бяха пазителите на ада. Чисто и просто Сдружението за молитва и грижа за мъртвите.

— Благочестивото братство, което погребва изоставените трупове?

— Точно те. Дойдоха и под странноприемницата, за да вземат тялото на бедния Фуке, спомняш ли си? За жалост аз също бях забравил, че когато се събират в процесия носят туники, качулки, факли, черепи и тям подобни неща. Имат си своята живописност, тъй да се каже.

— Угонио също се уплаши — отбелязах аз.

— Попитах го защо, но не пожела да ми отговори. Имам усещането, че Сдружението за молитва и грижа за мъртвите е едно от малкото неща, от които се страхуват корписантарите. Процесията се движела в един подземен проход, от който се отваря процеп към канала, по който именно в този момент, за жалост, се движехме ние. Те са ни чули да минаваме и са се показали, а паниката ни изигра лоша шега. Знаеш ли какво се случи после?

— Аз… не си спомням нищо — признах си.

Ато ми разказа накратко продължението: той и Угонио паднали във водата и лодката, ненадейно загубила равновесие, се бе обърнала. Аз бях останал затворник в обърнатия корпус, с тяло под водата и глава над нея; ето защо моите викове останали заглушени като във вътрешността на камбана. Плъховете, които вълнуваха водите на канала, уплашени от сътресението, скочили върху мен и по лицето ми, оцапвайки ме с изпражненията си.

Пипнах си бузите: беше вярно. Почистих се с опакото на ръката си, докато стомахът ми се свиваше от отвращение.

— Имахме късмет — продължи Ато, докато ме развеждаше на оглед из острова — защото между виковете и крясъците Угонио и аз успяхме да се отърсим от тези гнусни зверчета…

— Мишкоплъхове, не звернусни — поправи го своевременно Угонио с поглед, насочен към нещо като клетка, което се намираше в краката ни.

— Мишки, плъхове, няма значение! С две думи — свърши обяснението си абат Мелани, — извлякохме теб и лодката от оня проклет канал и се озовахме в това подземно езеро. За щастие тримата качулати не ни последваха и ето ни сега тук. Кураж! Да не си единственият, на който му е студено! Виж ме: и аз съм целият подгизнал и кален. Кой би предположил, че ще унищожа толкова прекрасни дрехи в твоята проклета странноприемница… Но сега ела.