Рита Моналди - Печатът

Вместо да се подиграем с Угонио, Ато и аз бяхме изслушали всичко от игла до конец в храмово мълчание. Абат Мелани дори беше спрял да гребе, докато корписантарят най-смирено бе поддържал ритъма.

— Хубаво, да видим — помисли си Ато. — Богат, вярно е. Ловък в преговорите, вярно е. С рус косъм, поне докато не ми побелее косата, вярно е. Голям пътешественик, съгледвач на чужди думи и дела — ама разбира се. Здрава брадичка, хубави очи, добре сложени челюсти, приличен нос — налице. Красноречив, дух жаден за знания, извисен, променлив и силен — Бог да ми прости нескромността, но не е грешно, даже напротив. После? А, да: уважението на принцове, другаруването с прелати и главоболието. Не знам откъде нашият Угонио е усвоил цялото това познание за знака на Овена, но със сигурност не му е паднало от небето.

Избегнах да питам Ато дали се разпознаваше също и по отношение скъперничеството, избухливостта, измамничеството, завистта, прибягването до лъжи и заплахи, за които говореше астрологическият портрет. И пропуснах да питам Угонио защо, измежду множеството отрицателни черти на родените в Овена, не бе включил и суетата. Постарах се и да не намеквам за предсказанието за брака и поколението — разбира се, невъзможни за абата.

— Наистина знаеш много неща за астрологията — поздравих корписантаря, досещайки се и за неговия красноречив преглед на медицинската астрология отпреди няколко нощи.

— Напрочетено, подочуто, издумано.

— Знай, момче — намеси се абат Мелани, — че в този свещен град всяка къща, всяка стена, всяка скала е пропита с магия, със суеверие, с тъмни херметически познания. Нашите две чудовища трябва да са прочели някое ръководство за астрологически допитвания; могат да се намерят навсякъде, макар и никой да не изрича това на висок глас. Скандалът е само театър за непосветените — спомни си историята на абат Моранди.

Именно в този миг шумът на течаща вода ни откъсна от разговора: бяхме се върнали в точката на вливане в главния канал.

— Сега ще е добре да наблегнем на греблата — каза Ато, докато нашето плаващо корито се оставяше на милостта на доста по-стремителните води, на подземната река.

Премина само миг, преди и тримата да се спогледаме, лишени от ума и дума:

— Греблата — казах аз. — Мисля, че ги изпуснахме, когато се появиха тримата от Сдружението за мъртвите.

Видях Ато да впива поглед в Угонио с озлобление, сякаш изискваше някакво обяснение.

— Овнец тоже всезбраванец — защити се Угонио, опитвайки да хвърли върху абата вината за загубата на греблата.

Лодчицата, безпомощна плячка на течението, започна да се движи все по-устремно. Напразен бе всеки опит да спрем нашето движение, запирайки прътите в дъното на реката.

За един кратък участък продължихме по реката; съвсем скоро обаче някакъв приток се вля отляво, образувайки вълна, която ни принуди здраво да се захванем за бедното дървено корито, за да не изхвръкнем навън. Бученето на водите сега бе станало по-силно и натрапчиво; стените на канала вече не предлагаха никакви опорни точки. Никой не дръзваше да отвори уста.

Угонио се опита да използва въжето, което бе домъкнал със себе си, за да се закачи за някоя издатина, но камъните и тухлените блокове, от които бяха изградени стените, бяха съвсем гладки.

Неочаквано се сетих, че по време на пътешествието ни на отиване, корписантарят, макар и енигматично, беше обяснил мотива, поради който, щом стигнахме до раздвоението към езерото, не бе пожелал да продължи по главния канал.

— Каза, че реката се „втечносмърдява“? — попитах го.

Кимна с глава:

— Втечносмърдява се с отвратителничка втечносмръдка.

Ненадейно се озовахме насред нещо като воден кръстопът: отляво и отдясно два еднакви и срещуположни притока се вливаха с още по-мощен грохот в нашата река.

Тук започна началото на края. Лодчицата, сякаш замаяна от тази надпревара на водни приливи, започна да се върти около себе си, първо бавно, а после вихрено. Сега вече бяхме се прегърнали не само с коритото, но и едни други. Въртенето скоро ни лиши от чувство за ориентация, така че за миг имах абсурдното усещане, че отново се изкачваме по реката, срещу течението и към спасението.

Същевременно някакъв заглушаващ грохот се приближаваше все повече и повече. Единственият ни ориентир бе нашият светилник, който Ато с безумно усилие продължаваше да държи неподвижно на половин бой височина, сякаш от него зависеха съдбините на света; около тази малка светлинна окръжност всичко се въртеше лудешки. Почти ми се струваше, че летя, помислих си, опиянен от страх и световъртеж.