Рита Моналди - Печатът

— Тук имам доста познати, да минем от другаде.

Тогава минахме през площад „Монтанара“, после през площад „Кампители“. По улиците се появяваха все повече хора.

В лабиринта на тесните, криви, влажни и тъмни, почти лишени от настилка, улички отново вкусвах със съжаление планините от кал и прах, миризмите, всевечната глъчка. Дебели свини и прасенца се ровеха в нечистотията, струпана около димящи казани със спагети и широки тигани с риба, препържена още в този ранен час, напук на постановленията и едиктите за общественото здравеопазване.

Чух Ато да мърмори нещо с отвращение и неприязън, но внезапният трясък от колелетата на една каруца заглуши думите му.

Когато тишината се възстанови, Ато заговори:

— Възможно ли е, подобно на прасетата, да търсим мира в торищата, спокойствието в мръсотиите, почивката в бордеите на опропастените улици? За какво ни е да живеем в град като Рим, ако трябва да се движим като зверове, а не като хора? Умолявам те, Свети Отче, извади ни от лайната!

Погледнах го въпросително.

— Казал го е Лоренцо Пицати от Понтремоли — отвърна той. — Обикновен безделник от двора на папа Роспильози, но колко имаше право: именно той написа тази доста откровена молитва към папа Климент IX преди двайсетина години.

— Значи Рим винаги е бил такъв — извиках изненадан, понеже си бях представял Града на градовете от миналото в съвсем различна и приказна рамка.

— Както вече ти казах, по онова време бях в Рим: уверявам те, че още оттогава поправяха улиците (зле), почти всеки ден. И, като добавиш тръбите и каналите, по улиците човек се давеше в строежи. За да се спасиш от дъждовната вода и отпадъците, още тогава трябваше да ходиш с ботуши дори и през август. Имаше право Пицати: Рим се е превърнал в един Вавилон, където се живее в постоянна шумотевица. Това вече не е град, ами конюшня — обяви абатът, натъртвайки върху последната дума.

— А папа Роспильози нищо ли не правеше, за да подобри нещата?

— Напротив, момчето ми. Но ти сам знаеш какви дървени глави са римляните. Опитаха, например, да изградят обществена система за събиране на отпадъците; издадено бе нареждане на гражданите да почистват улицата пред прага си, особено през лятото. Всичко беше напразно.

Ненадейно абатът ме сграбчи грубо и двамата скочихме на тесния тротоар: така успях на косъм да избегна устремния ход на огромна, разкошна карета. Настроението на абата съвсем се помрачи.

— Карло Боромео 143 143 Свети Карло Боромео (1538–1584 г.) — милански архиепископ, кардинал, държавен секретар по времето на папа Пий IV. Една от централните фигури на католическата контрареформация Полагал приживе големи усилия в борбата срещу чумата, канонизиран, считан за светец-покровител на застрашените от чума. — (Бел.ред.) казваше, че в Рим, за да имаш успех, ти трябват две неща: да обичаш Господ и да притежаваш каляска — каза кратко и остро абат Мелани. — Знаеш ли, че в този град има повече от хиляда?

— Тогава може би на тях се дължи далечният тътен, който чувам, дори когато по улицата не минава никой — казах объркан. — Но къде отиват всички тези карети?

— О, никъде. Това са просто благородници, посланици, лекари, прочути правници и римски кардинали, които се придвижват единствено и само в каляски, дори и за най-кратките разстояния. И това не е всичко: разхождат се в каляска и даже често с няколко каляски накуп.

— Толкова многочленни ли са семействата им?

— О, не — изсмя се Ато. — Човек се движи с ескорт от още четири или пет каляски, за да си придаде по-голяма важност. Но кардиналите и посланиците на официални посещения могат да поведат и до триста. С неизбежните задръствания и ежедневните облаци от прах.

— Сега си обяснявам сбиването за място за временно спиране — подех на свой ред — на което присъствах преди време, на площад „Ин Постерула“: сбиха се кочияшите на две благороднически каляски и никак не се шегуваха.

В този миг Ато смени още веднъж посоката.

— И тук могат да ме разпознаят. Има един млад каноник… Да свием към площад „Сан Панталео“.

Изтощен от цялата работа, се възпротивих на тези заплетени обиколки.

— Мълчи и не привличай вниманието — каза Ато, като неочаквано оправи разчорлената си коса.

— Добре, че в тази животинска гмеж никой не се интересува от нас — процеди той и с глас, който почти не се чуваше, добави: — Мразя да съм в това състояние.

Разумно беше — и Ато знаеше това — да преминем през голямото стълпотворение на пазара на площад „Навона“, вместо да бъдем забелязани, сами и скитащи се, минавайки през площад „Мадама“ или по улица „Парионе“.