Рита Моналди - Печатът

Абат Мелани привлече вниманието ми с едно дръпване:

— Положението ми изглежда благоприятно, да тръгваме.

Отправихме се към най-близкия до „Оръженосеца“ изход на площад „Навона“ с надеждата, че тези последни крачки не ни крият някаква неприятна изненада.

— Великият прелат Салвиано да казва каквото си иска, аз нямам търпение да се преоблека! — изпъшка Ато, вече изнемощял.

Не можех да събера кураж да се обърна, но имах неприятното усещане, че някой ни следи.

Вече щяхме да излезем невредими от опасния преход, когато се случи непредвидимото. Ато вървеше точно пред мен, почти прилепен до стената на един дворец, когато зърнах как от една вратичка се подадоха светкавично две здрави ръце, уловиха го и го завлякоха насила вътре в тъмнината. Поради ужасната гледка и поради умората, която ме изпълваше, почувствах, че ще изгубя съзнание. Останах вкаменен, без да мога да реша дали да избягам или да викам за помощ — рискувах и в двата случая да бъда разпознат и арестуван.

Откъм гърба ми се разнесе, за да ме измъкне от неприятното положение, един познат глас, за който никога не бих повярвал, че можеше да има такъв небесен звук: „Поразбързай и ти в прискривалището.“

Колкото и голяма да бе неприязънта, която абат Мелани хранеше към корписантарите, вярвам, че в този случай той положи доста сериозни усилия да прикрие благодарността си за тяхната намеса. Всъщност Угонио не само чудодейно беше оцелял в Клоака Максима, но и след като се бе срещнал отново с Чаконио, ни беше издирил и, макар и с малко грубовати методи, отвел на сигурно място. Чаконио после беше издърпал Ато във вратичката на площад „Навона“, където Угонио ме бе приканил да вляза на свой ред.

Когато влязохме във вратичката, без да имаме време да задаваме въпроси, корписантарите ни накараха да се вмъкнем през една друга вратичка и да слезем по едно малко и стръмно стълбище, което от своя страна извеждаше в тясно и още по-мрачно коридорче без прозорци. Чаконио извади един светилник, който някак абсурдно ми се стори, че е държал, вече запален, под мърлявия си плащ. Нашият спасител изглеждаше мокър колкото нас, но подскачаше бързо и пъргаво, както обикновено.

— Къде ни водите? — попита Ато, веднъж и той изненадан, лишен от възможността да бъде господар на положението.

— Навонското площадище опасностира — каза Угонио — и за да съм повеч’ отец, отколко отцеубиец, по здравословесловно е подпантеонието.

Спомних си, че по време на едно от проучванията на проход С , корписантарите ни бяха показали един изход, който извеждал в двора на някакъв дворец зад Пантеона, на площад „Ротонда“. Водиха ни четвърт час през зимници и килери, с непрекъснато редуване на вратички, стълбички, изоставени подземия, спираловидни каменни стълбища и галерии. От време на време Угонио вадеше своята връзка с ключове, отваряше някоя врата, пускаше ни да преминем и после я заключваше зад себе си с четири-пет завъртания. Ато и аз вече напълно изнемощели, вървяхме побутвани от двамата корписантари, подобно на смъртни обвивки, вече готови да напуснат Земята.

Най-накрая се озовахме пред нещо като огромна дървена порта, която се отвори, скърцайки, към един двор. Дневната светлина отново нарани зениците ни. От двора излязохме в една странична уличка, и оттам в друга запусната градина, в която се влизаше през вратата на ограда, лишена от ключалка.

— Поразбързайте се в проходченцето — подкани ни Угонио, като посочи нещо подобно на дървен капак в земята. Вдигнахме гредите, които разкриха един задушаващ, мрачен кладенец. На върха на отвесната кухина бе положена хоризонтална желязна решетка, от която висеше старо въже; здраво се уловихме за него и се плъзнахме надолу. Вече знаехме къде щеше да ни отведе — в мрежата от подземия, свързани с „Оръженосеца“.

Докато капакът на отвора се затваряше над главите ни, видях зачудените лица на Угонио и Чаконио да изчезват в светлината на деня. Искаше ми се да попитам Угонио как бе успял да оцелее след корабокрушението в Клоака Максима и как, по дяволите, бе излязъл от там, но нямаше време. Докато се спусках надолу, стиснал въжето, в един бегъл миг ми се стори, че погледът на Угонио и моят се срещнаха. Бях убеден, че той знаеше какво си мислех: бях щастлив, че бе успял.

В мига, щом влязох в стаята си, се преоблякох светкавично и скрих мръсните и окаляни дрехи. Веднага тръгнах към стаята на Кристофано, готов да оправдая отсъствието си с едно непредвидено слизане в зимника. Прекалено изтощен, за да се притеснявам, се бях примирил, че ще трябва да посрещна въпроси и възражения, за които нямаше да мога да дам никакви разумни обяснения.