Рита Моналди - Печатът

А какво бе прочел абат Мелани в писмото на Кирхер? Че чумата също е циклична, и „в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, като достигне до своя връх, senescit ex abrupto , сиреч започва неочаквано своя край“.

Думите, използвани от Девизе, за да опише рондото, бяха почти еднакви с тези, с които Кирхер бе говорил за чумата…

Изчаках музиката да отзвучи и най-накрая зададох въпроса, който трябваше да задам още преди много, много време:

— Синьор Девизе, това рондо има ли си име?

— Да, Les Baricades misterieuses — обяви той тържествено.

Замълчах.

— На италиански се казва… мистериозни барикади — добави той, като че за да запълни тишината.

Продължавах да мълча, вкаменен.

Мистериозни барикади, les baricades misterieuses: не бяха ли това същите неразбираеми думи, произнесени предния следобед насън от Ато Мелани?

Не успях да си дам своевременен отговор: мислите ми препускаха като луди към други мистериозни барикади, arcanae obices от писмото на Кирхер…

Разсъжденията ми бяха пометени от нова мисъл. Захвърлен в море от подозрения и заблуди от ожесточеното бръмчене на тези две латински думи в съзнанието ми, почувствах замайване. Внезапно скочих на крака, и хукнах през глава към стаята си под смаяния поглед на Кристофано и на самия Девизе, който отново начеваше същия мотив на китарата.

Затръшнах вратата зад гърба си, смазан от тежестта на това разкритие и от всички последствия, които, подобно най-опустошителната сред лавините, то повличаше след себе си.

Ужасната загадка на arcanae obices на Кирхер, мистериозните препятствия, които скриваха secretum vitae , най-накрая бяха добили форма пред очите ми.

Необходима ми бе минута за размисъл, в пълна самота, в моята стая. И не защото имах нужда да подредя мислите си, а по-скоро защото трябваше да разбера с кого да ги споделя.

Ато и аз бяхме по следите на arcanae obices , сиреч „мистериозните барикади“, който имаха върховното свойство да побеждават чумата, споменати от Кирхер в налудничавото писмо до Главния интендант Фуке; после бях чул абата да споменава в съня си, на езика на избраната си родина, някакви baricades misterieuses . И сега, запитвайки Девизе как се наричаше рондото, което той свиреше, за да лекува чумавия Бедфорд, откривах, че се нарича именно Les Baricades misterieuses . Някой знаеше доста повече от това, което бе готов да признае.

— Но ти изобщо нищо не разбираш! — извика абат Мелани.

Току-що го бях събудил от дълбокия сън, за да изискам обяснение, и мигновено новините възпламениха мислите и поведението му. Помоли ме да му повторя случилото се дума по дума: как Девизе бе свирел рондото, за да излекува Бедфорд, и как призна с най-невинна откровеност, че тази пиеса бе озаглавена Les Baricades misterieuses .

— Прости ми, но ми трябват три минути, за да размисля — каза Мелани, като че ли беше зашеметен от новините.

— Вие обаче знаете, че искам обяснения и че…

— Добре, добре, но сега ме остави да мисля.

Ето защо бях принуден да го оставя и да почукам отново на вратата му малко по-късно. По погледа му, върнал своята зоркост и острота, бих предположил, че никога не бе заспивал.

— Точно сега, когато сме близо до истината, си решил да ми станеш враг — започна той сякаш съкрушен.

— Не враг — побързах да го поправя. — Но все пак трябва да разберете…

— Хайде, моля те — прекъсна ме той, — опитай да помислиш.

— Ако ми разрешите, синьор Ато, този път съм в състояние да разсъждавам прекрасно. И си казвам: как е възможно вие да знаете заглавието на това рондо и то да е именно преводът на arcanae obices!

Почувствах се горд, че притискам до стената, макар и за малко, този толкова умен човек. Хвърлих му поглед, изпълнен с подозрение и обвинение.

— Свърши ли?

— Да.

— Добре — каза той накрая, — сега позволи ми да кажа и аз нещо. В съня си ме чул да прошепвам „baricades misterieuses“ , ако разбрах добре.

— Точно така.

— Добре. Както и ти знаеш, това е горе-долу преводът на arcanae obices .

— Именно. И много бих искал да ми обясните поне веднъж искрено откъде знаехте това…

— Мълчи, мълчи. Не разбираш ли? Не е тук проблемът.

— Но вие…

— Довери ми се за последен път. Това, което се каня да ти кажа, ще те накара да промениш мисленето си.

— Синьор Ато, аз не мога повече да преследвам тези загадки, а после…

— Повече нищо не трябва да преследваш. Стигнахме вече. Тайната на arcanae obices е сред нас, и може би е повече твоя, отколкото моя.