Рита Моналди - Печатът

— Какво имате предвид?

— Че си я видял или по-скоро, слушал много по-често от мен.

— Тоест…

— Secretum vitae , която предпазва от чумата, се крие в тази музика.

Сега аз имах нужда от време, за да свикна с тази разтърсваща мисъл. Във великолепното рондо, което толкова ме бе очаровало, се криеше ключът към загадката около Кирхер и Фуке, краля-слънце и Мария Тереза.

Ато ми остави необходимото време, за да си сменя няколко пъти цвета, изцяло жертва на изненадата, и да изфъфля безпомощно:

— Но аз вярвах… не е възможно.

— И аз така си бях казал в първия момент, но ако си помислиш добре, ще разбереш. Следи ми мисълта: нима не ти казах, че Корбета, учителят на Девизе, бе майстор в изкуството да шифрира съобщения в своята музика?

— Да, вярно е.

— Ето. А самият Девизе ти каза, че рондото Les Baricades misterieuses е било композирано от Корбета и подарено от него, преди да умре, на Мария Тереза Испанска.

— И това е вярно.

— Добре. Посвещението на рондото, което ти си видял с очите си, е „а Mademoiselle“: жената на Лозюн. Лозюн е бил в затвора с Фуке. А Фуке е бил получил тайната на чумата от Кирхер. Така Фуке, още докато е бил Главен интендант, трябва, в съгласие с Кирхер, да е натоварил Корбета с шифрирането на secretum vitae в музика, сиреч arcanae obices или мистериозни барикади, наричай ги както си искаш, които предпазват от чумата.

— Но Кирхер също е можел да шифрира съобщения в музика — така ми бяхте казали.

— Разбира се. Всъщност не изключвам, че Кирхер е връчил на Фуке secretum vitae , вече шифрирана в музикални интаволатури. Но най-вероятно те все още са се намирали в доста сурово състояние. Спомняш ли си какво ти разказа Девизе? Корбета е сътворил рондото, преработвайки една съществуваща вече мелодия. Убеден съм, че е имал предвид Кирхер. Не само това: самият Девизе, свирейки и повтаряйки рондото на своята китара, може на свой ред да е усъвършенствал изпълнението, та изобщо да не буди подозрението, че под една тъй величествена хармония може да се крие съобщение в код. Невероятно, нали? И аз самият едва го побирам в главата си.

— Така под формата на рондо Главният интендант трябва ревниво да е съхранявал secretum vitae .

— Да. Тези интаволатури, кой знае как, са избегнали нещастията, сполетели моя беден приятел Никола.

— Докато в Пинероло…

— … не ги е поверил на Лозюн. Знаеш ли какво си мисля при това положение? Че именно Лозюн е написал посвещението „а Mademoiselle“: сигурно е дал тези листове с музика на жена си, за да успее да ги предаде на кралица Мария Тереза.

— Но Девизе ми каза, че са били подарък от Корбета за кралицата.

— Хубава измислица без никакво значение. Само начин да ти представи една проста историйка: истината е, че след Корбета и преди да стане притежание на Мария Тереза, това рондо е минало през ръцете на Фуке, Лозюн и Мадмоазел.

— Едно нещо не ми е ясно, синьор Ато: нали подозирахте, че Лозюн е бил затворен в Пинероло, близо до Фуке, за да му измъкне тайната?

— Може би Лозюн е служил на двама господари. Вместо да държи под око и да предаде Фуке, е предпочел да му говори открито, не на последно място защото Катеричката бе дарена с голяма проницателност. Така Лозюн му е помогнал да уговори с краля собственото си освобождение в замяна на secretum morbi . Но, и това му прави чест, добре се е погрижил да не разкрие на Негово Всехристиянско Величество, че Фуке притежава и secretum vitae , сиреч рондото. Даже той и Мадмоазел са се възползвали от случая, за да си отмъстят на краля и да съдействат скъпоценната противоотрова срещу заразата да се озове в ръцете на враговете на Негово Величество. Като се почне, колкото и да ми е неприятно да го кажа, с кралицата, неговата съпруга, Мария Тереза, Бог да прости душата й.

Останах в плен на размишления, като мислено извървявах всичките пътища, които Ато ми бе предначертал.

— Всъщност има нещо странно в тази музика — отбелязах, следвайки отново нишките на паметта си — като че… тръгва и се връща, винаги еднаква и винаги различна. Не успявам да го обясня добре, но ме кара да мисля за онова, което Кирхер бе написал за чумата: болестта се отдалечава и се завръща, отдалечава и завръща, и накрая умира, точно когато стигне до своя връх. Като че ли… тази музика говори за това.

— Така ли? Още по-добре тогава. Че в това рондо има нещо загадъчно и неопределено всъщност мислех и аз, докато го слушах през изминалите дни, още преди затварянето.

В потока на размишлението напълно бях забравил повода, поради който бях отишъл при абат Мелани: да изискам обяснение относно думите, произнесени от него в съня. Но Ато още веднъж не ме остави да говоря.