Рита Моналди - Печатът

— Слушай ме добре. Остават ни още два неразрешени проблема: преди всичко, на кого служи противоотровата secretum vitae срещу secretum morbi и следователно срещу Негово Всехристиянско Величество. Второ: каква мрежа плете Дулчибени, който пътуваше с Девизе и Фуке, преди моят беден приятел — и тук гласът на Ато още веднъж се огъна под тежестта на вълнението, — да угасне в твоята странноприемница.

Канех се да му напомня, че трябваше също да открием на кого или какво се дължеше странната смърт на Фуке и къде бяха отишли моите перлички, когато, повдигайки бащински брадичката ми с ръка, той продължи:

— Сега те питам: ако аз знаех на чия врата да почукам, за да намеря arcanae obices , споменати от Кирхер, щях ли да загубя цялото това време, само за да се наслаждавам на твоята компания?

— Ами, може би не.

— Със сигурност не: щях направо да ида и да изтръгна от Девизе тайната на неговото рондо. Вероятно щях да успея без особено затруднение: може би Девизе изобщо не знае какво точно се крие в рондото Les Baricades misterieuses . И тогава — много поздрави на Корбета, Лозюн, Мадмоазел и на цялата тази дяволски заплетена история.

Точно в този миг очите ни се срещнаха.

— Не, момче. Трябва да го кажа: наистина си ми безценен помощник, но никога не съм възнамерявал да те заблуждавам, за да спечеля услугите ти. Сега обаче абат Мелани трябва да те помоли за една последна жертва. Ще ми се довериш ли още веднъж?

Отговорът ми бе спестен от ехото на един вик: веднага разпознах гласа на Кристофано.

Оставих абат Мелани и незабавно изтичах към стаята на Бедфорд.

— Триумф! Чудо! Победа! — повтаряше на всички посоки лекарят, задъхан, с лице зачервено от вълнение, с ръка на сърцето, опрян на стената, за да не падне.

Младият англичанин Едуардус Бедфорд, стоеше седнал на ръба на своето легло и кашляше шумно.

— Мога ли да получа чаша вода? — попита той с пресипнал глас сякаш сега се бе събудил от дълъг сън.

Подир четвърт час цялата странноприемница се трупаше около смаяния Девизе, пред прага на Бедфорд. Тържествуващи и останали без дъх поради щастливата изненада, наемателите на „Оръженосеца“ се бяха стекли, подобно на буен поток, по коридора на първия етаж и сега се засипваха взаимно със смаяни възгласи и въпроси, на които изобщо не очакваха да получат отговор. Все още не дръзваха да се приближат до Кристофано и възвърналия се към живота англичанин — всъщност лекарят, върнал самообладанието си, извършваше най-старателен оглед на пациента. Съвсем скоро дойде и заключението:

— Добре е. Много е добре, по дяволите. Бих казал, че никога не е бил по-добре — каза накратко Кристофано и се отдаде на освободителен смях, който зарази всички.

Бедфорд, обратно на синьор Пелегрино, моя господар, веднага се беше съвзел напълно. Попита какво се е случило и защо сега се намира целия превързан по този странен начин и всичките му крайници го болят толкова — рязането на бубоните и раните от кръвопускането бяха изтощили младото му тяло.

Не си спомняше нищо. На всеки въпрос, който му се задаваше, най-вече от Бреноци, отвръщаше унесено, като потъркваше очи и поклащаше уморено глава.

Като разгледах групата, забелязах, че не всички бяха в едно и също настроение. На радостта на Робледа, Бреноци, Стилоне Приазо и на моята Клоридия (която ми дари една прекрасна усмивка) се противопоставяха развълнуваното мълчание на Девизе и восъчната бледност на Дулчибени. Видях Ато Мелани замислено да пита нещо Кристофано. После абатът се отдалечи и се качи нагоре по стълбите.

Чак тогава, сред всеобщото увеселение, Бедфорд най-накрая разбра, че е имал чума и че в продължение на дни е бил смятан за неизлечимо болен. Той пребледня и възкликна:

— Но тогава видението…

— Какво видение? — попитаха всички в хор.

— Ами… стори ми се, че съм се озовал в ада.

Така разказа, че от своята болест си спомнял само как внезапно бил изпитал усещане за необикновено дълго падане надолу, към някакъв огън. След незнайно колко време пред него се явил не кой да е, а Луцифер. Демонът, със зелена кожа, мустаци и малка брадичка (точно като тези на Кристофано, каза той и го посочи) и му наврял в гърлото едно от своите червени пипала, от което излизали огнени езици и се опитал да му изтръгне душата. Понеже не успял, Луцифер размахал тризъбеца си и го промушил многократно, оставяйки го почти обезкръвен. После нечестивият звяр грабнал бедното му, вече безжизнено, тяло и го запратил в кипящия катран; и на това място Бедфорд се кълнеше, че всичко му се бе сторило зловещо истинско и че никога не би повярвал, че може да се изпитва такава болка. И в оня катран младият мъж останал доста време, гърчейки се от мъки, и бе поискал прошка Богу за всички грехове и за колебливата си вяра, и най-разпалено бе помолил Всевишния да го изтръгне от този зловещ ад. После настанал мрак.