Рита Моналди - Печатът

— По време на чумата през 1468 — намеси се Бреноци в негова подкрепа — във Венеция измрели повече от трийсет и шест хиляди, в Бреша повече от двайсет хиляди, а множество градове дори останали необитаеми. Но и тези две епидемии също свършили неочаквано и не оставили никаква опасност след себе си. Така впрочем престанало разпространението и на следващите епидемии: през 1485 чумата се върнала по ужасяващ начин във Венеция и изтребила множество благородници, дори и дожа Джовани Мочениго; през 1527 се върнала в целия свят и накрая, през 1556 отново се проявява във Венеция и всички нейни владения, макар че поради предпазните мерки, взети от сенаторите, нанесла по-малко поражения. Но всички тези зарази, от един определен момент нататък, спонтанно се оттегляли без всякаква следа. Как, как да се обясни това? — завърши той с патос и пламнало лице.

— Добре тогава, аз досега предпочитах да мълча, за да не предизвиквам съдбата — добави Стилоне Приазо с тежък глас, — но според астролозите, по причина на зловредното влияние на звездата Каникула в последните две седмици на август и през първите три от септември, всички ония, които биват заразени от чумата, умират за два или три дни или даже в рамките на едно денонощие. Всъщност в Лондон, по време на чумата от 1665, този период бил най-лошият и се говори, че в една-единствена нощ, между един и три сутринта, умрели повече от три хиляди души. А пък при нас през същия период не се случи нищо подобно.

Тръпки на страх и облекчение полазиха малкото събрание, докато Робледа се изправяше, за да отиде да види какво става в кухнята. Щом главичките, пуйките и гърнето с яхния започнаха да изпускат първите си сладостни ухания, приготвих бульон от аспержи и ягорида, та да разпусне стомаха.

— Спомням си, когато в Рим през 56-та — продължи да разказва Кристофано — чумата беше в разгара си. Тогава бях млад лекар и един колега, дошъл да ме посети, ми каза, че бесът на болестта съвсем скоро щял да се усмири. Но пък точно през тази седмица списъците показваха най-много измрели за цялата година и аз отбелязах това пред моя другар по занаят — попитах го на какво основава своите оптимистични предвиждания. Той ми даде възможно най-изненадващия отговор: „Ако се съди по броя на разболелите се хора в настоящия момент — каза той, — и ако болестта все още е така смъртоносна, както преди две седмици, щяхме да имаме тройно увеличение на умрелите. Тогава убиваше за два или три дни, докато сега дава осем или десет дни време. Освен това преди петнайсет дни се падаше горе-долу един оздравял на всеки пет случая, а пък сега от пет случая има поне три оздравявания. Можете да бъдете сигурен, че списъкът от идущата седмица ще намалее още, и то значително, а оздравяванията все повече ще се увеличат. Болестта е загубила зловредната си природа и, макар множеството на заразените да е огромно, колкото и да се разпростира самата зараза, броят на мъртвите ще бъде все по-малък.“

— И така ли стана? — попита Девизе, видимо объркан.

— Точно така. Две седмици по-късно списъкът бе намалял наполовина. Броят на умрелите, честно казано, си оставаше голям, но доста по-голям бе броят на хората, които оздравяваха.

Че неговият другар по занаят не беше сбъркал, обясни Кристофано, станало още по-очевидно през следващите седмици: един месец по-късно броят на умрелите спаднал явно, макар и болните да се броели с десетки хиляди.

— Болестта бе загубила зловредната си природа — повтори лекарят — и то не постепенно, ами точно посред вихъра на своя бяс, когато бяхме възможно най-отчаяни. Точно както се случи сега с младия англичанин.

— Единствено Божията ръка може да прекъсне хода на болестта с такава бързина — отбеляза развълнувано йезуитът.

Кристофано кимна тежко:

— Медицината бе безсилна пред заразата; смъртта косеше жертвите си на всеки ъгъл и ако нещата бяха продължили по същия начин, още две или три седмици, в Рим нямаше да остане жива душа. Загубило смъртоносната си мощ — продължи лекарят, — злото вече изтребвало само съвсем скромна част от заразените хора. Самите лекари се чудели и се маели. Виждали, че пациентите имали подобрение, потели се обилно и бубоните им били пред узряване, гнойните рани не били вече парещи, температурата спадала, не се оплаквали и от болежки в главата. Дори и лекарите с не толкова ревностна вяра били принудени да признаят, че внезапният спад на чумата бил от свръхестествен произход.

— Улиците се изпълниха с току-що оздравели хора, с превързани вратове и глави, или накуцващи, поради белезите, оставени от бубоните в слабините. Всичките ликуваха заради избегнатата опасност.