Рита Моналди - Печатът

— Забелязал си, че след оздравяването на Бедфорд, останах да си поприказвам с лекаря: той ми обясни, че чак след като Девизе бе започнал рондото и го бе повтарял до безкрай, англичанинът почнал да дава признаци на живот. Запитах се: какво в крайна сметка се крие в тези благословени Baricades misterieuses?

— И аз си бях помислил същото, синьор Ато: тази мелодия трябва да има загадъчни сили…

— Именно. Като че ли в нея Кирхер наистина е скрил някаква лечебна тайна, но тя е едно цяло с музиката, така че може да излъчва своето могъщо и благотворно въздействие единствено при слушането на рондото. Разбра ли добре сега?

Кимнах, но съвсем не убедено.

— Но не можем ли да узнаем повече? — реших се да попитам. — Можем да се опитаме да дешифрираме рондото: вие разбирате от музика, аз ще намеря начин да измъкна от Девизе интаволатурите му и след това можем да опитваме. Може би ще успеем дори да научим нещо от самия Девизе…

Абатът ме спря с един жест.

— Не мисли, че той знае повече от нас — отвърна с бащинска усмивка. — И после, какво ни интересува вече това? Силата на музиката — ето я истинската тайна. През тези дни и нощи постоянно разсъждавахме логично — искахме да узнаем всичко и на всяка цена. Твърде самоуверено искахме да затворим кръга. И най-вече аз:

както казва поетът.

— Това думи на сеньор Луиджи, вашия учител ли са?

— Тези не, дело са на един мой съотечественик, божествен поет отпреди няколко века, който днес за жалост не е вече на мода. Онова, което искам да ти кажа, е, че много си блъскахме главите, но не използвахме сърцето.

— Тогава значи погрешно сме разбрали всичко, синьор Ато?

— Не. Това, което разкрихме, усетихме или извлякохме по някакъв начин, е съвсем точно. Но е непълно.

— Сиреч?

— Със сигурност в това рондо е шифрирана някаква, не знам каква, формула на Кирхер срещу чумата. Но това не е всичко, което Кирхер е искал да ни каже. Secretum vitae , тайната на живота, е нещо повече. Тя е онова, което не може да бъде изказано — не ще го намериш нито в думите, нито в числата — а в музиката. Ето посланието на Кирхер.

Ато, все още отпуснат на леглото, бе облегнал глава на стената и гледаше замечтано някъде над главата ми.

Бях разочарован: обяснението на абата не задоволяваше любопитството ми.

— Но няма ли начин да се дешифрира мелодията на „Baricades misterieuses“ Така ще можем най-накрая да прочетем тайната рецепта, която спасява от чумата — настоях аз.

— Забрави го. Можем да прекараме векове над тези листове, без да успеем да извадим и една сричка от тях. Не ни остава друго, освен онова, което видяхме и чухме днес: това рондо, само слушането му, спасява от чумата. Нека то ни бъде достатъчно. По какъв начин успява — това не ни е дадено да разберем: „На полетялата фантазия тук силата не стигна“ — изрецитира абатът, цитирайки още веднъж поета, своя земляк, и завърши — Този побъркан Атанасиус Кирхер все пак беше велик човек на науката и вярата, и със своето рондо ни даде урок по смирение. Никога не забравяй това, момчето ми.

Отпуснат на малкото си легло очаквах съня, подмятан във вихрушката на разкритията и изненадите. Бях плячка на безкрайни размишления и душевни терзания. Чак на края на разговора с Ато бях разбрал двойнствената и неразгадаема магия на това рондо: не случайно Les Baricades misterieuses носеше такова име. Нямаше никакъв смисъл да се дешифрира. Абат Мелани също, подобно на Кирхер, ми беше дал урок по благородство: чувството за смирение у един човек, комуто със сигурност не липсваха гордост и мнителност. Замислен, надълго разсъждавах върху загадката на Les Baricades , докато напразно се опитвах да затананикам докосващата сърцето мелодия.

Освен това ме бе развълнувал бащинският тон, с който Ато ме бе назовал „момчето ми“. От тази мисъл се разнежих дотолкова, че чак на прага на съня се досетих: абатът, независимо от своите хубави слова и от успокоението, които ми бе дал, все още не ми беше обяснил как така предния ден бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“

Не знам колко часа прекарах в сън в стаичката си. Когато се събудих, в странноприемницата „При оръженосеца“ цареше пълна тишина. Странноприемницата, след утихването на тържеството, изглежда също бе изпаднала в летаргия: наострих уши, но не чух нито Девизе да свири, нито Бреноци да се лута, тормозейки останалите наематели. А и Кристофано не беше дошъл да ме потърси.