Рита Моналди - Печатът

Желанието ми се изпълни. Водата под коритото се отдръпна и чух вълните под нас да се плискат, сякаш някаква магнетична сила ни бе вдигнала и се канеше милостиво да ни отнесе на някой спасителен бряг. За един невероятно кратък и налудничав миг в мисълта ми се върнаха думите на отец Робледа за Универсалния магнетизъм на Кирхер, който струи от Бог и държи заедно всичко в природата.

Но внезапно някаква гигантска, сляпа сила се разби в дъното на лодката, катурна ни на мига и всичко потъна в мрак. Озовах се във водата, обгърнат от ледени и злонамерени водовъртежи, обливан от мръсна и отвратителна пяна, крещейки от ужас и отчаяние.

Бяхме скочили от един праг, попадайки в друга река, още по-воняща и отвратителна. В сблъсъка с водата лодката се бе преобърнала и светилникът бе изчезнал. Само на моменти успявах до докосвам дъното с пръстите на краката си, може би защото тук-там по него имаше големи насипи. Ако не беше така, със сигурност щях да се удавя. Вонята бе непоносима и спираше дъха ми. От напрежение и страх едва успявах да поемам дъх.

— Живи ли сте? — извика Ато в тъмнината, докато бученето на водата по праговете изтезаваше ушите ни.

— Аз съм тук — отговорих с последни сили, пляскайки с ръце и крака, за да се задържа на повърхността.

Някакъв тъп предмет ми нанесе мощен удар в гърдите, като ме остави без дъх.

— Хванете се, хванете се за лодката, тук между нас е — каза Ато. Като по чудо успях да уловя ръба на коритото, докато течението отново ни завъртя, за да ни погълне.

— Угонио — изкрещя още веднъж Ато с всичката сила, която му оставаше. — Угонио, къде си?

Бяхме останали само двама. Убедени, че вече се приближаваме към смъртта, се оставихме на злочестата развалина да ни влече, носейки се между изпражнения и други неописуеми гнусотии.

— Втечносмърдява се… сега разбрах — каза Ато.

— Какво разбрахте?

— Това не е някой обикновен канал, ами Клоака Максима, най-големият канален отвод на Рим, построен от древните римляни.

Скоростта се увеличи още повече и от акустиката доловихме, че се намираме в широка галерия, но с доста нисък таван, може би едва позволяващ на обърнатия корпус на лодчицата да се носи по течението. Сега бученето на водите бе намаляло, поради отдалечаването ни от праговете.

Неочаквано обаче лодката се спря. Таванът вече бе прекалено нисък и бе накарал нашата лодката да заседне комично в обърнато положение. Едва успях да се удържа за ръба; вдигнах ръка и с ужас почувствах колко близка и потискаща бе повърхността на тавана. Въздухът бе невероятно гъст и вонящ.

— Какво ще правим? — задавих се в отчаяния опит да задържа устните си над водната линия.

— Не можем да се върнем назад. Да се оставим на течението.

— Но аз не мога да плувам.

— Аз също. Но водата ще те носи, трябва само да се държиш на повърхността. Застани по гръб и дръж главата изправена — каза, докато плюеше, за да си почисти устата — и от време на време греби с ръце, но без паника, иначе ще идеш на дъното.

— А после?

— Все отнякъде ще излезем.

— Ами ако преди това таванът се затвори изцяло?

Той не отговори.

Вече на края на жизнените сили, се оставихме на прииждащите води (ако можеше да се нарече така тази отвратителна кална каша) да ни носят, докато не се сбъдна моето предсказание. Течението, което ни влечеше, отново се ускори, като че се спускахме по наклон; пространството над нас дотолкова се бе стеснило, че редувах дългите задържания на дъха с кратки и внезапни вдишвания; зловредните изпарения, попадащи по този начин в дробовете, предизвикаха туптене в главата ми и страшно замайване. Някакъв далечен и мощен водовъртеж сякаш се канеше да ни погълне.

Внезапно ударих главата си в тавана на галерията. Скоростта нарастваше още повече. Беше краят.

Повръщаше ми се. Все пак се удържах, сякаш скоро щеше да дойде освобождението и с него — мирът. Сподавен, но много близък, чух за последен път гласа на Ато.

— Ах, значи все пак е вярно — измърмори той на себе си.

— Виж, виж тук. Този другият е съвсем млад.

Ръце на милосърдни ангели се грижеха за мен. Бях стигнал до края на дългото пътуване. Но мен вече ме нямаше: тялото ми сигурно се намираше някъде другаде, а аз се наслаждавах на благодатната топлина, която струи от небето върху всички благочестиви души. Очаквах да ми бъде посочен пътят.

Преминаха няколко безвременни мига, додето ръцете на един от ангелите ме докосна сладостно. Лек и неразличим шепот постепенно ме разбуди. Накрая успях да доловя една искрица от този прекрасен небесен разговор: „По-добре виж другия.“