Рита Моналди - Печатът

— Но моля ви се! — намеси се Кристофано. — Да кажете, че християни и турци са едно и също нещо… само ако ви чуеше отец Робледа!

Дулчибени не го слушаше. Докато гневно тъпчеше в носа си част от съдържанието на табакерата, от която се сипеше прах по пода, гласът му се извисяваше яростно, като че реагираше на мъчителното горене на пришките. Докато го държах да не мърда, се опитвах да не задържам погледа си върху него — нещо крайно трудно в положението, в което се намирах.

В един определен момент суровият пациент отново започна да сипе хули върху Бурбоните и Хабсбургите, но и срещу Стюартите и Уилям Оранжки, както вече го бях чул да прави в острата си и самотна обвинителна реч срещу техните безчестни бракове. Лекарят, като добър тосканец, отрони някоя дума в защита на Бурбоните (сродени с Великия херцог на Тоскана, негов господар), но той му се възпротиви, говорейки с особена ненавист срещу Франция.

— Къде отиде старата феодална аристокрация, символ и гордост на тази нация? Какво си мислите, че са благородниците, които днес се тъпчат във Версай, ако не копелетата на кралете? Конди, Конти, Бофор, херцог дю Мен, херцог Вандом, Тулузкият херцог… Наричат ги принцове по кръв. Но коя кръв? Тази на курвите, попаднали в леглото на краля-слънце или в това на дядо му Анри Наварски!

Последният, продължи Дулчибени, нападнал Шартр само за да спечели Габриела Д’Естре, която, преди да му се отдаде, поискала баща й да бъде назначен за управник на града, а брат й — за епископ. Д’Естре успяла да се продаде на краля за собственото си тегло в злато, макар и да била ветеранка от леглата на Анри III (от когото старият Д’Естре бе спечелил шест хиляди скуди за услугата), на банкера Замет, на херцог дьо Гиз, на херцог дьо Лонгвил и на херцог дьо Белгард. И всичко това независимо от съмнителната слава на баба й, любовница на Франсоа I, на папа Климент VI и на Шарл дьо Валоа.

— Защо да се чудим — продължаваше Дулчибени — че големите феодали на Франция пожелаха да очистят кралството от тези мръсотии и поръчаха убийството на Анри Наварски? Но бе твърде късно! Сляпото могъщество на властелините оттогава насам щеше да ги помете и да ги смаже без никаква милост.

— Струва ми се, че преувеличавате — възрази Кристофано, вдигайки поглед от деликатната си дейност и наблюдавайки с притеснение разгорещения пациент.

Всъщност и на мен ми се струваше, че Дулчибени преувеличава. Разбира се, той се измъчваше от мъчителното горене с каустик. И все пак кротките и небрежни възражения на лекаря изобщо не заслужаваха неговите изблици на пламенен гняв. Трескавото треперене на крайниците говореше, че в действителност Дулчибени бе жертва на някакво особено състояние на нервна превъзбуда. И не успяваха да го усмирят и постоянните пощипвания от табакерата. Обещах си да разкажа всичко, колкото е възможно по-скоро, на абат Мелани.

— Като ви слуша човек — добави после Кристофано — ще си каже, че няма нищо хубаво във Версай, а и в който и да било двор.

— Версай, казвате вие, именно Версай, където всеки ден се поругава благородната кръв на праотците! Къде са едновремешните рицари? Ето ги там, всичките наблъскани от Всехристиянския крал и от неговия лихвар Колбер в един-единствен дворец, всички заети да разпиляват приходите си в танци и лов, вместо да защитават земите на славните си предци.

— Но нали така Луи XIV сложи край на заговорите — възрази Кристофано. — Кралят, неговият дядо, умря, намушкан с нож, баща му бе отровен, а самият той като дете бе заплашван от благородниците на Фрондата, вдигнали се на бунт!

— Вярно е. Така обаче си присвои техните богатства. И не разбра, че благородниците, някога разпръснати из цяла Франция, наистина застрашаваха краля, но бяха също така неговата най-добра защита.

— Какво искате да кажете?

— Всеки владетел може да управлява добре своето кралство, само ако има във всяка провинция по един васал. Всехристиянският крал направи обратното: събра цялата аристокрация в едно единствено тяло. А едно тяло има само един врат: когато дойде денят, в който народът ще поиска да му го пререже, един-единствен удар ще бъде достатъчен.

— Стига, моля ви се! Това със сигурност не може да се случи — каза Кристофано разгорещено. — Народът на Париж никога няма да отреже главата на благородниците. А кралят…

Дулчибени продължи, без да слуша своя събеседник:

— Историята — почти изкрещя той, като ме накара да подскоча — не ще има милост към тези чакали с корона, изхранващи се от векове с човешка кръв и детеубийства; злостни потисници на един робски народ, който са изпращали в кланицата всеки път, когато убийствената им ярост е била подбуждана от някаква долна и непристойна страст.