Рита Моналди - Печатът

Бе произнесъл всяка сричка разпалено и гневно, с посинели и свити устни и с нос, целия напрашен от многобройните смъркания.

Кристофано реши да не възразява: явно присъствахме на изблика на един помрачен ум. Освен това лекарят вече беше привършил мъчителните си задължения и мълчаливо постави фини платнени кърпи на задника на стария човек, който с дълбока въздишка се строполи изтощен на леглото. И остана така, без късите до коляно панталони, докато излязохме.

Веднага, щом разказах за пространните излияния на Дулчибени, Ато нямаше съмнения:

— Отец Робледа е разбрал правилно: ако той не е янсенист, значи никой не е.

— Защо сте толкова сигурен?

— По две причини. Първо: янсенистите мразят йезуитите. А струва ми се, че речта на Дулчибени срещу йезуитите, която ми предаде преди няколко дни, беше доста ясна. Йезуитите са шпиони, предатели, фаворити на папите и така нататък — обичайната пропаганда срещу ордена на свети Игнаций.

— Искате да кажете, че това е лъжа?

— Напротив: всичко е напълно вярно, но само янсенистите имат куража да го разправят наляво и надясно. А и нашият Дулчибени не се страхува, още повече, че единственият йезуит наоколо е този подлец Робледа.

— А янсенистите?

— Янсенистите казват, че Църквата в началото е била по-чиста, както поточетата в близост до извора. Според тях някои от истините на Евангелието вече не са толкова очевидни, както някога. За да се върнем към Истинната Църква от самото начало, трябва да се подложим на сурови изпитания: покаяние, смирение, лишения; и докато понасяме всичко това, трябва да се оставим в милостивите Божии ръце, отказвайки се завинаги от света и поднасяйки се в жертва на Божествената любов.

— Отец Робледа ми каза, че янсенистите обичат да живеят в самота…

— Точно така. Клонят към аскетизма, към суровите и непорочни нрави: и ти са забелязал как Дулчибени закипява от възмущение всеки път, щом Клоридия го доближи… — подсмихна се абатът. — Напълно естествено е янсенистите да мразят безпределно йезуитите, които от своя страна си позволяват всякаква свобода на мисъл и действие. Знам, че в Неапол има доста голям кръг последователи на Янсений.

— Значи заради това Дулчибени се е установил в този град.

— Възможно е. Жалко, че още от началото, заради някои теологически спорове, които сега няма да ти обяснявам, янсенистите са били обвинени в ерес.

— Да, знам. Дулчибени може да е еретик.

— Остави го сега — това не е важно. Да видим втория повод за размисъл.

— А именно?

— Цялата тази омраза към принцове и властници. Това виждане е, как да кажа, даже прекалено янсенистко. Идеята-фикс за кръвосмешението при кралете, че те се женят за уличници и плодят копелета; и благородниците, които изневеряват на своето възвишено призвание и стават мекушави. Това са теми, които подстрекават към бунт, размирици, въоръжени сблъсъци.

— Е, и?

— Нищо. Струва ми се странно: откъде идват и най-вече къде могат да ни доведат тези думи? За него знаем много, и същевременно много малко.

— Може би подобни идеи имат нещо общо с четирите числа, братята и стопанството.

— Искаш да кажеш загадъчните формули, които ги чухме да си разменят с Тиракорда? Възможно е — ще разберем тази нощ.

От кабинета на Тиракорда се процеждаше трептящата светлина на свещите, докато Дулчибени сядаше и слагаше върху масата една бутилка, пълна с някаква зеленикава течност. Лекарят чукна върху дървото чашките, които предния път, поради счупването на шишенцето, бяха останали празни.

Ато и аз, както предишната нощ, се бяхме притаили в сянката на съседната стая. Проникването в къщата на Тиракорда този път бе по-трудно от предвиденото: една от прислужничките, които живееха в дома на Тиракорда, подрежда дълго кухнята, което ни пречеше да излезем от конюшнята. След като девойката се качи на първия етаж, се забавихме не малко време, додето се убедим, че никой вече не се навърта из стаите. Докато стояхме в очакване, на вратата най-накрая почука Дулчибени; стопанинът на дома го посрещна и заведе в кабинета на първия етаж, където сега ги подслушвахме.

Бяхме пропуснали началото на разговора, а двамата отново се засипваха с неразбираеми изрази. Тиракорда си пийваше кротко от зеленикавата напитка.

— Тогава ще повторя — каза лекарят. — Бяла нива, черен посев, петима сеят, двама ги водят. Ясно е като бял ден.

— Нищо, нищичко не ми идва наум — отдръпна се Дулчибени. В този момент, до мен, Ато подскочи леко, после го видях мълчаливо да ругае.