Рита Моналди - Печатът

— Тогава ще ви кажа — каза Тиракорда. — Писмото.

— Писмото?

— Ами да! Бялата нива е хартията, черният посев е мастилото, петимата сеещи са пръстите, а двамата, които ги водят, са очите. Не е лошо, а? Ха-ха-ха-ха-ха! Хааа-ха-ха-ха!

Възрастният лекар отново се отдаде на хрипливия си смях.

— Забележително, да! — отбеляза кратко Дулчибени.

В този миг и аз разбрах: гатанки. Тиракорда и Дулчибени се развличаха с гатанки. Загадъчните фрази, които бяхме чули предишната нощ, със сигурност принадлежаха към същото невинно забавление. Погледнах Ато и прочетох в лицето му разочарование, равно на моето: още един път си бяхме блъскали главите за нищо. Обаче на Дулчибени, като че ли този вид развлечение се услаждаше доста по-малко, отколкото на неговия другар, и той се опита да смени темата, както вече бе сторил по време на предишното ни посещение.

— Браво, Джовани, браво — каза, като отново напълни чашките.

— Но сега кажете ми: как беше днес?

— О, нищо ново. А вие добре ли спахте?

— Доколкото можах — каза Дулчибени с мрачен тон.

— Разбирам, разбирам — рече Тиракорда, като изпи до дъно чашката си и пак я напълни. — Толкова сте неспокоен — продължи лекарят. — Но още не сте ми разказали едно-две нещица. Извинете, че все се връщам към отминалите времена, но защо не поискахте помощ от фамилия Одескалки за търсенето на дъщеря ви?

— Направих го, направих го — отвърна Дулчибени, — казах ви вече. Но те казаха, че нищо не могат да направят. И после…

— Ах, да, после дойде онази грозна история, тоягите, падането… — спомни си Тиракорда.

— Не паднах, Джовани: удариха ме зад врата и ме бутнаха от втория етаж. Спасих се като по чудо — каза малко изнервено Дулчибени, наливайки още веднъж в чашата на своя приятел.

— Да, да, извинете, вашата копринена яка трябваше да ми го припомни, само дето умората… — Тиракорда вече плетеше език.

— Не се извинявайте, Джовани, ами слушайте. Сега е ваш ред. Имам цели три.

Дулчибени разтвори една книжка и с топъл и благ глас започна да чете:

Четенето продължи с други две, три, четири кратки стихотворения, разделени от кратки паузи.

— Какво ще кажете, Джовани? — попита накрая Дулчибени, след като прочете дълга поредица гатанки.

Отговори му само хрипливо и ритмично хъркане. Тиракорда спеше.

И тогава се случи неочакваното. Вместо да разбуди своя приятел, който очевидно беше пийнал доста чашки в повече, Дулчибени прибра книжката в джоба и се насочи на пръсти към тайната врата зад гърба на Тиракорда, от която предната нощ го бяхме видели да изважда двете чашки. Дулчибени отвори двете крила и започна да бърка между някакви съдове и съдинки за съхранение на билки. После измъкна една керамична ваза, върху която бяха изрисувани езерце, някакви водни растения и странни животинчета, които не успях да разпозная. На някои места стените на вазата бяха пробити сякаш за да може вътре да влиза въздух. Дулчибени приближи съда до светлината на свещта, вдигна капака, погледна вътре и после върна вазата в тъмната стаичка, където продължи да тършува.

— Джовани!

Един женски глас, писклив и доста неприятен, идваше откъм стълбите и изглежда приближаваше. Парадиза, вдъхващата страх съпруга на Тиракорда, без никакво съмнение пристигаше насам. Дулчибени остана за миг като вкаменен. Тиракорда, който беше заспал доста дълбоко, подскочи. Дулчибени най-вероятно успя да затвори тайната стаичка, преди лекарят да се събуди и да го изненада да се рови из нещата му. Ато и аз обаче не можехме да присъстваме на сцената: за пореден път попаднали между два огъня, се огледахме наоколо отчаяни.

— Джованииии! — повтори Парадиза вече съвсем наблизо. В кабинета на Тиракорда паниката също трябва да беше във връхната си точка: чухме приглушено, но трескаво блъскане на столове, маси, врати, бутилки и чаши: лекарят замаскираше следите от алкохолното прегрешение.

— Джовани! — извика най-накрая Парадиза с глас, който предвещаваше буря и влезе в преддверието. В този миг абат Мелани и аз бяхме проснати с лице към земята, между краката на една редица столове, долепени до стената.